Ливингстън погледна към списъка. Той все още бе скептично настроен:
— Има нещо, мили мой, но… искам да кажа, част от всичко това е така, но…
— Няма портмоне, няма банкова книжка, няма бележник. Къде са? Няма ги, защото Домино ги е взела със себе си, а жената, която Скарди е убил, не си е донесла своите.
— Много бързаш, не мога да ти следя мисълта.
— Трябваше да се убедя, че съм прав, Арч, затова слязох долу до паркинга и започнах да пробвам тези ключове на всяка кола производство на „Дженеръл мотърс“. На петнайсетата кола паснаха — „Ривиера“, модел от седемдесет и пета година. Това бе под седалката. Сигурно го е забравила.
Той плъзна един женски портфейл по масата към Ливингстън, който го отвори и зяпна в шофьорската книжка зад пластмасовото прозорче.
— Исусе Христе — каза Ливингстън тихо.
— Никога не съм я виждал преди, но съм сигурен, че ти си я виждал.
Ливингстън погледна снимката на шофьорската книжка и кимна.
— Тифани Парис — каза той.
— Скарди е убил друга жена, Арч.
— Може би. Но може и да е искал да убие самата Тифани.
— Възможно е, но не и ако не бе слухтял дни наред наоколо. Трябвало му е време, за да се намести в апартамента на Джаковиц. Тифани трябва доста отдавна да си е планирала да прекара петък вечер тук, за да знае той, че ще я намери. А ако не е знаел, че точно тя ще е тук, значи е бил нает за Домино.
Ливингстън подскочи и закрачи из стаята.
— Разбира се, така всичко съвпада. Домино излезе оттук вчера сутринта. После Скарди отива в апартамента на Джаковиц и започва да гледа насам. Когато Тифани идва, той слиза и я гръмва само две минути, след като е пристигнала. Стреля в мига, когато тя отваря. Светлината идва откъм гърба й. А тя и Домино са горе-долу на един ръст.
— И един цвят.
— А ако Скарди е ударил друга жена, значи ще се върне, когато разбере. Ще иска да си довърши работата. Искам да кажа, тези от неговия сой, ако сгафят нещо, после не го зарязват току-така.
— Нали помниш кутията с ушите, която дал на Лъки Лучано?
— Трябва да намерим жената и да я скрием някъде на сигурно място, така че да не могат да я намерят. После правим една засада тук и да се надяваме, че ще се върне.
— Освен ако не го открием преди това.
И двамата едновременно чуха звук от стържене на метал в метал. Някой пъхаше ключ в бравата. Шарки изхвърча от стола, извади пистолета от под мишницата си и се втурна през вратата на кухнята. Ливингстън бе на сантиметри зад него, разкопчавайки своя 38-и калибър. Шарки бе на два метра от вратата, когато тя се люшна навътре. Той се спря, приклекна на пода и се прицели с две ръце.
Вратата се отвори и той се оказа лице в лице с Домино Бритън.
Тя погледна първо него, после пистолета, после прехвърли поглед върху сплескания му нос и повдигна вежди.
— Асансьорът ми нещо не е в ред ли? — каза тя.
Шарки отпусна пистолета си и въздъхна облекчено. Тя не се помръдна от мястото си. Прехвърляше поглед от единия на другия детектив, докато Шарки не извади портфейла. Остави го да се отвори на полицейската му значка и личната карта.
Тя го погледна, наведе се, за да се увери в написаното, после впери поглед над портфейла към него.
— Ченге? — каза тя.
Шарки кимна.
— Ти си ченге?
Шарки пак кимна.
— Истинско… живо… ченге.
— Детектив — каза той с известно неудобство.
— Детектив.
— Ъ-хъ.
Тя погледна към Ливингстън.
— И той ли?
— Това е Арч Ливингстън, моят партньор.
— Радвам се да се запознаем — каза Ливингстън, но тя вече бе извърнала поглед обратно към Шарки. Поклати глава.