Тя вече се бе съвзела, като шокът и ужасът от станалото бяха заместени от обърканост и съмнения.
— Защо?
— Надявахме се ти да ни кажеш защо.
— Е, отговорът не е у мен — каза тя и в гласа й започна да се прокрадва гняв. — А и вие не знаете… откъде знаете всичко това?
— Този Скарди е голям професионалист. Подготвял е удара няколко дни. Не разбираш ли? Ако Тифани не е знаела, че ще бъде тук до вчера, значи той е искал да убие теб, а не нея. И пак ще се опита. Той не е от онези, които се примиряват, когато сгрешат. Затова трябва да те изведем оттук.
Тя поклати енергично глава.
— Не, насила оттук няма да ме извадите.
— Насила? Никой не иска да те насилва, опитваме се да ти спасим живота.
Шарки разбираше дилемата, пред която бе изправена тя. Твърде много й се бе насъбрало за съвсем кратко време, за да може да го осъзнае или приеме.
— Само моля те, повярвай ни. Повярвай ми, всяка минута тук те излага на огромна опасност.
— Да ти повярвам ли? Ти вече ме излъга… с онази смехотворна история за асансьорите. А сега и всичко това.
— Съжалявам за лъжата. Но повече лъжи няма да има, повярвай ми. Сега моля те, сложи си малко чисти дрехи в чантата и да изчезваме.
— Искам да се обадя… — каза тя. — Искам да поговоря с някой, когото познавам. Теб не те познавам. Нито него. Сега ми се представяте за едни, после ми казвате, че сте други. А накрая искате и да ме закарате някъде. Защо и вие да не сте убили Тифани? А може дори и да не е мъртва. Господи, не знам какво да мисля вече.
Гордостта на Домино се връщаше на мястото си, заедно с нейната самоувереност. Вече бе изправила рамене, вдигнала бе глава, но при всичките усилия да изглежда спокойна в очите й още се четеше страх. А облекчението на Шарки при факта, че е жива, започна да се обръща на гняв. Той бе напрегнат и объркан, а нервите му трепереха от липсата на сън. Виждаше, че се оформя трудна ситуация и трябваше да действа бързо, за да я спре. Той стана, хвана я за ръката, отведе я до прозореца и посочи към отсрещния блок.
— Виждаш ли онзи апартамент в ъгъла? Ей там е чакал. Той е като кобра. Без съвест. Убил е поне петдесет души. Петдесет души! Уби един мъж и му отряза ръцете, за да не могат да вземат отпечатъците. Разбрал е, че хората отсреща са на почивка и е нахлул в апартамента им, седял е цял ден търпеливо пред прозореца, докато лампите тук светнат и тогава идва тук, звъни на врата и когато Тифани отваря, й отнася главата с двуцевната си пушка. Тя е умряла, преди още да падне на пода. Дори не можахме да я идентифицираме. Мислехме, че си ти. Сега съвсем скоро той ще разбере, че е направил грешка и тогава сто на сто ще се върне, защото това му е в кръвта. Някъде там, в тъмното той чака сега. Може и вече да е научил. Може и да е на покрива и да ни гледа в този момент. Или може би чака на задната седалка в колата ти. Или ей там пред вратата…
— Престани! — изкрещя тя.
— Достатъчно ясно ли се изразявам?
— Той е прав, уви — каза Ливингстън от вратата. — Останеш ли тук, все едно си окачаш мишена на челото и чакаш да те уцели.
— Оххх — потрепери тя.
— Това не го правим за фасон — каза Шарки. — Трябваш ни жива, Домино, и не само защото това ни е работата. Харесваш ми. Мислехме… веднъж вече мислехме, че сме те изгубили. Не искаме това пак да се повтори. — Той се обърна към Ливингстън. — Готови ли сме?
Ливингстън кимна.
— Мястото е безопасно и удобно. И чисто. Чисто като опразнен сейф.
Тя вдигна ръка, за да поиска думата.
— Добре. Достатъчно. Нищо не разбирам от това, но успяхте да ме убедите.
Тя стана и се насочи към спалнята.
— Може ли да се преоблека? Цял ден съм с тези дрехи.
— И не се приближавай до прозорците — каза Шарки.
— Престани да говориш така!
— Не го казвам, за да те плаша — каза Шарки. — Говоря сериозно. Стой настрана от прозорците.
— Къде ще ме водите след това?
— Като стигнем, ще разбереш — каза Ливингстън. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.
Тя влезе в спалнята и затвори вратата. Облегна се на гардероба, видя куфара на Тифани и очите й пак се насълзиха. Но успя да се стегне. Погледна към прозореца и изведнъж той вече не бе просто парче стъкло, а злокобна заплаха. Чувството за опасност бързо я полази и изведнъж започна да диша тежко. Отвори куфара си, хвърли мръсните дрехи на пода и без да мисли, нахвърли чисти на тяхно място. После се преоблече в джинси, карирана риза и обу високи обувки. През цялото време въпросите не й даваха покой.
Кой? Защо?
Но това я накара само да се почувства в още по-голяма опасност. Тя прехвърли мислите си към Шарки и усети някакво странно спокойствие. Чувстваше се свързана с него, той бе нещо като спасителен пояс за нея. Нейното спасение. Опасността пред нея сега се бе превърнала и в опасност за него и поради това сега тя усети нови сили у него, нещо, което по-рано и бе убягнало. Ченге, помисли си тя. Това бе далеч по-привлекателно от асансьорен техник.