Какво знаеше той? За нея? За Тифани? За Доналд? За Виктор?
Трябваше да се обади на Доналд. Той със сигурност щеше да разбере за убийството и можеше да направи нещо глупаво. Способен бе на такива безсмислени жестове, а не можеше да си позволи да се въвлича в тази бъркотия. Можеше поне да му се обади, да му каже, че с нея всичко е наред и да не се меси в тази работа.
Тя се приближи към телефона и си спомни реакцията на Шарки, когато бе предупредила, че ще се обади на някой.
О, какво толкова, помисли си тя, нищо лошо няма в това да го успокоя малко. Достатъчно свои проблеми си има, няма нужда и от моите.
Тя вдигна слушалката и тихо набра номера на частния му телефон. Телефонът звънна няколко пъти, докато тя гледаше към вратата, притеснена, че Шарки или Ливингстън можеха да влязат.
Няма го, помисли си тя, и вече щеше да затвори, когато той отговори. Гласът му изглеждаше странно хладен и подозрителен.
— Ало?
— Чуй ме, нямам много време. Случило се е нещо ужасно. Някой е бил убит в апартамента ми.
Отсреща последва мълчание. После:
— Къде се намираш?
— Не се безпокой за мен и стой настрани от всичко това. Всичко ще се оправи при мен. Едно познато ченге, на име Шарки, ще се погрижи за мен.
— Къде отиваш?
— Не зная, но ще бъда в безопасност. Трябва да тръгвам. Довиждане.
Тя леко постави слушалката върху апарата.
В апартамента си Хочинс погледна към пиукащия телефон и бавно го затвори.
— Беше тя — каза той.
— Къде е? Вкъщи ли е? — запита Де Лароза изправен до него.
— Да, но полицията вече е вътре. Явно отвеждат Домино някъде на сигурно място.
— Кой я отвежда? Трябва ми име.
— Някакво ченге, на име Шарки.
Де Лароза въздъхна с облекчение и се усмихна.
— Чудесно. Сега можеш да се заемеш с речта си. Аз сам ще се справя с всичко това.
24
На трийсет и четири години трудният живот на Хейзъл Уиймс бе започнал да оставя отпечатъка си и върху външността й. Тя бе израснала сред памука на Южна Джорджия и още от седемгодишна възраст бе почнала да работи в плантациите. Едва навършила четиринайсет години, баща й веднъж проповедник, друг път памукоберач — я бе изпратил да живее при леля й в Атланта. Желанието на баща й бе да даде шанс на дъщеря си да започне приличен живот, но лелята се бе оказала алкохоличка, която вечно изпиваше десетте долара, изпращани за издръжката на Хейзъл и често я биеше в пиянската си ярост.
При един особено зверски побой съседите бяха извикали полиция и един от офицерите в разследването се оказа Дюк Уиймс — добросърдечен и състрадателен — бивш треньор по футбол, двайсет и пет години по-възрастен от Хейзъл. Скоро след побоя Уиймс намери подходящ дом за безпризорни в Уест Енд, където започна често да посещава Хейзъл. След двегодишно ухажване те се ожениха. Хейзъл бе на седемнайсет години, а Дюк — на четирийсет и две. Две години по-късно той умря от инфаркт на булевард „Файв Пойнтс“, докато тичаше след крадец на дамска чанта.
Година след това Хейзъл издържа полицейските изпити и бе назначена за пазач на паркинга в „Къщата“. Трябваше да минат още седем години, докато успее да мине на редовно дежурство и още две — за да стане детектив трети клас, една от първите жени, на които се поверяваше разследване в историята на щатската полиция.
Бившият партньор на Дюк, Арч Ливингстън, бе убедил Хейзъл да се яви на изпитите и бе работил неуморно с нея, докато й помогне да се подготви. Ливингстън бе също този, който се бе борил да я прехвърлят в униформения отряд и после бе досаждал дълго на началниците си, докато й разрешат да се яви на изпита за детективи.
Ако сега Ливингстън я помолеше да си отреже носа и да му го изпрати за коледен подарък, тя със сигурност щеше да го направи.
Живееше в южните покрайнини на Атланта в квартал, населяван предимно от чернокожи. Имаше малка, подредена къщичка с две спални, от онези, които някога наричаха бунгало. На края на нейната улица имаше цветно островче, което бе косено, плевено и култивирано с религиозна привързаност от местния градинарски клуб „Партън“. Хейзъл не членуваше в него.
Тя ги посрещна на вратата и още от първия миг взе мярката на Домино като вдовица, проучваща евентуалната си снаха. Видяното й хареса.
— Тези двамата нали не си играят с теб, миличка? — каза тя, докато въвеждаше Домино в къщата.