— Не съм сигурна още — отговори Домино и се усмихна.
— Ако се опитват да ти пробутат някакви врели-некипели, ти само кажи на Хейзъл. Този го познавам още докато бе новобранец регулировчик на „Файв пойнтс“, а другият е при нас отскоро, но не е спрял да вдига „Къщата“ на главата си и да пощурява капитана. Няма що, добра компания си си избрала. Ей сега ще сложа малко кафе.
— Аз ще ти помогна — каза Ливингстън и я последва в кухнята.
— Виж сега Хейзъл — започна той. — Уредил съм ти стая в първокласен хотел. Само за два дни. Няма да ти струва и цент.
Тя се обърна към него.
— Да се местя от къщата си? Какви ги дрънкаш? Тук ми е на мен мястото. Иди ти на хотел, ако искаш.
— Много е шумно. Има и много хора. А момичето е на мушка.
— Какво е направила?
— Май и тя самата не знае. Наистина. Още не може да ни каже, защото не е разбрала какво става.
— Както и да е, на никакъв хотел не отивам, да ми мирише на нафталин. Хайде, стига, Арчи, не съм някаква Лейди Ейвън; и аз съм ченге, като теб. Ако стане напечено, ще се оправя не по-зле от който и да е друг. И само не ми излизай с мъжкарските си теории.
— Не са мъжкарски, скъпа. Скоро ще кацнем в най-страшната кавга между отдели, която някога си виждала. И ти ли искаш да се окажеш там?
— Между вас и кой?
— Засега между нас, Райли, Джаспърс и Д’Агастино.
— По дяволите, и вас си ви бива да пипате надълбоко.
— Разбираш вече, че ще стане дебела. Затова излизаш от тук и когато всичко се размирише, само казваш, че съм поискал къщичката за прикритие за един-два дена.
— Не е моя работа, сержант, но не ти ли стигна толкова години да се навираш между шамарите? Пак ли реши да опиташ?
— Този път не съм аз режисьорът. Качих се на борда доброволец. Той е млад още. Трябва му помощ.
— Добре. Тогава и аз си купувам билетче и от този момент съм при вас. А сега не ми стой на пътя, защото ще направя малко кафе.
Шарки отнесе куфара на Домино в спалнята за гости и го остави на стола до вратата. Стаята — скромно обзаведена, но удобна, бе в доста ярък контраст с апартамента на Домино.
— Устройва ли те? — запита Шарки.
— Напълно — отговори Домино. — Тя е много симпатична жена… но защо прави всичко това за мен?
— Заради Арч, макар че ако не те бе харесала, сигурно щеше да ни изхвърли всички навън. Тя е детектив. Мъжът й бе един от първите чернокожи полицаи в града. Умря преди няколко години.
— Колко тъжно. Изглежда млада за вдовица.
— И това се случва.
— Така ли го приемаш? „И това се случва“?
— Не мога да си представя какво значи да си женен за ченге — каза Шарки. — Предполагам, че или трябва да приемеш някои житейски факти и да заживееш с тях, или да се откажеш още от началото.
— Докато не се откажат от теб — каза тя.
— Да, и това се случва.
Домино седна на леглото.
— Уморена съм.
— Има още един-два въпроса…
— Мислех, че вече е мой ред да питам — каза тя.
Тя впери поглед в него, пробивайки го със зелените си очи, и Шарки усети как врата му се затопля. Бе трогнат от нейната уязвимост и от високия й дух. Искаше му се да й каже нещо, но се страхуваше, че няма да излезе както трябва. Наместо това каза:
— Искаш да знаеш за асансьора, така ли?
Тя кимна.
— В този момент спокойно мога да те излъжа. По тази част много ме бива. Обучаван съм на улицата.
— В това сама се уверих. Добре ме преметнахте. Но си помислих, че можем да започнем отначало и този път и двамата да казваме истината.
— Добре. Подслушвахме апартамента ти. Аз следях записите.
Хоп и готово. Бързо, точно и вероятно фатално. Но реакцията й го изненада. Тя не избухна, нито се възмути, дори не се почувства неловко.
— Защо трябваше да го правите?
— Знаеш ли, че Нийл Данцлер и Тифани са изнудвали свои клиенти?
— Това не го вярвам.
— Тук можеш да ми повярваш. В това сме сигурни. Измъкнали са петдесет бона от някакъв тексаски милионер.
— Тифани?
Шарки кимна.
— Това е било работа на Нийл. Той я е карал да го прави. Тя не бе такъв човек.
— Няма значение. Заедно са го вършили.
— И ти мислеше, че и аз съм с тях?
— Не — поклати глава Шарки, — не мислех така. Но трябваше да се уверим.
— И колко микрофона имахте в апартамента ми?
— Достатъчно. Можех да чувам всичко, даже как цветята растат.
— И кога… застана на пост, хм, там, горе?
— От рано. От онази нощ, когато Конфуций дойде на вечеря.
— Аа-а. — Тя прехапа долната си устна, вдигна поглед към него и сви рамене. — Какво мога да кажа?
— Можеш да ми кажеш кой бе той. Това е и единият от въпросите ми. Трябва да започнем отнякъде. Все някой е искал ти да умреш.