Виктор? — помисли си тя. Изключено. А неговото име можеше да въвлече и Доналд в тази история, може би дори щеше да разбие кариерата му.
— Не е бил той. Той е чужденец. Германец. На следващия ден си замина за Европа.
Ето, колко лесно било, помисли си тя, поне докато не е започнал да разпитва още. Тя промени темата.
— Ще помогна ли на имиджа си, ако ти кажа, че вече бях решила да се пенсионирам?
— Това нищо няма да промени — каза Шарки. — По дяволите, не съм тук да те съдя. Какво правиш си е твоя работа.
Тя наведе глава настрани и се усмихна:
— Наистина ли така мислиш?
— Разбира се. Нали се разбрахме, че ще говорим честно.
— Благодаря ти.
— И без това горе се чувствах като някой проклет подслушван — той се поколеба, после също смени темата. — Сигурна ли си, че никога не си чувала за Анджело Скарди или Хауърд Бърнс?
— Кой е този Бърнс?
— Другото име на Скарди… уви. Скарди не слизаше от новините преди около седем години.
— Господи — каза тя. — Преди седем години бях на седемнайсет, живеех в Юта и се интересувах единствено от Уорън Бийти и рокендрол.
— Тогава той е само наемник. Някой друг иска да те отстрани и точно този някой ми трябва.
— Звучи доста лично.
— Ами, получи се нещо такова…
— Защо? Заради мен ли, Шарки? Защото си помисли, че съм мъртва?
— Хм, не знам…
Ливингстън го спаси.
— Ще се оправиш ли тук? — запита той Домино.
— Да. И благодаря ти.
— Няма нищо — той се обърна към Шарки. — Ще се обадя на Фриско, но няма да му давам този телефон. Ще уговоря телефонна поща, ще му кажа и той да си оставя телефоните там. Засега ще искам това място да си остане само между нас, четиримата.
— Мъдро — каза Шарки. — Аз ще остана тук с нея. Ти събери хората някъде и ги информирай. Всички да знаят.
— Добре. Сега ще се върна — той отиде в другата стая, за да се обади.
Шарки премести куфара на земята и се свлече в освободения стол като чувал цимент.
— Изглеждаш като герой от филм на ужасите — каза Домино. — Откога не си спал?
— Не помня вече.
— Ела тук.
— Ако легна на това легло, няма да се събудя до Великден.
Тя погледна към него и очите й грейнаха дяволито.
— Бас правим ли?
Шарки се замисли. Не бе толкова уморен, че да не може да мисли за това. Тогава тя вдигна крака си нагоре.
— Би ли ми помогнал да си сваля ботушите?
Той стана, обърна се с гръб към нея, хвана обувката за бомбето и тока и я свали. Тя го гледаше, докато той свали и другата й обувка, и после му каза:
— Някой да ти е казвал някога, че имаш готин задник?
Шарки се обърна и погледна отвисоко към нея.
— Това не трябваше ли аз да го кажа?
— О, мъничкият ми. Не си разбрал още? Времената се менят.
Ливингстън го извика от другата стая и тя въздъхна.
— Спасен от големия батко — каза тя със съжаление, докато той излизаше от стаята.
Ливингстън подаде на Шарки парче хартия с един телефонен номер на нея. Буквата Т пред номера означаваше, че става въпрос за уличен телефон.
— Имаш две спешни повиквания от Гризача — каза Ливингстън. — Първото в шест и десет и второто отпреди десет минути. Казал е, че ще е на този телефон до седем и половина.
Сирена за опасност тихо засвири някъде дълбоко в стомаха на Шарки, но той нямаше време да анализира усещанията си. Вече бе седем и половина. Грабна телефона и набра номера.
25
Къщите по улица „Пийдмън роуд“ пред огромния градски парк бяха жалки останки от някогашна елегантност. Преди доста години, в началото на века, същият този парк бе приел Световното изложение и в един слънчев следобед Джон Филип Суса бе вдигнал националния флаг пред отбрана публика, включваща и президента на САЩ. Сега обаче импозантността на „Пийдмън роуд“ бе само отдавнашен спомен. Моравите пред къщите се бяха превърнали в малки пустини от червена глина, разкрасени от стари автомобилни гуми и счупени бутилки. Зад счупените прозорци, с опънати одеяла вместо стъкла, се сбираха отрепки от всякакъв сорт, които в агонията на бедността си готвеха в тенекиени кутии и пиеха евтин алкохол, за да забравят опропастените си мечти.
Гризача седеше зад волана на своя олдсмобил и наблюдаваше един от съсипаните апартаменти нагоре по улицата. Започваше да се изнервя, дори и да се плаши. Погледна часовника си. Седем и половина. Времето за срещата. Защо по дяволите Шарки не се обаждаше?
Той бръкна под седалката, взе прожектора си и излезе от колата. И тогава с облекчение чу как телефонът в кабината звънна.
Вдигна го на втория сигнал.
— Ало.
— Гриз? Шарки е.