Хочинс бе въплъщение на съвършената политическа фигура. Леко дългата му руса коса падаше небрежно над челото му, а широката му усмивка излъчваше искреност. В елегантния си фрак той изглеждаше още по-висок и по-симпатичен от обикновено.
На излизане от колата бе посрещнат от взрив от фотографски светкавици и цяла фаланга от микрофони се забиха в лицето му. Де Лароза разбута тълпата от репортери, за да се ръкува с него.
Сенаторе, вярно ли е, че предстои да направите важно съобщение по-късно тази вечер? — запита един от репортерите.
— Защо не изчакаме малко?… — каза Хочинс, все още с широка усмивка на лице. — Между другото, това е Виктор Де Лароза. Добре ще е да го запомните. Ще го виждате често.
— Значи ще направите изявление, така ли? — запита друг репортер.
— Имайте търпение само още около час — каза Хочинс добродушно. — Досега не съм закъснявал за нищо.
Контингентът от пресата се засмя и се отдръпна, докато сенаторът помагаше на жена си да излезе от седана. Тя се усмихна хладно към Де Лароза, който кимна в отговор и поведе семейство Хочинс по червения килим.
Тя изглеждаше по-възрастна от Хочинс — впечатляваща жена, висока и изправена, макар и малко строга и официална на вид. Имаше сребристобяла коса и черти, които в списанията, понякога наричаха класически. Носеше лъскава бяла рокля и дълго до земята палто от норка.
Вече се приближаваха към входа, когато Хочинс зърна в тълпата край вратата жена, чието лице бе скрито зад релефна маска с високи, червени скули и тънка като цепнатина уста. Бе облечена в дълга златиста рокля в мандарински стил, с огненочервено слънце по средата и очите й го следяха безмълвно през дупките на маската. Той погледна отново към нея, преди да влязат в сградата. Имаше нещо обезпокоително в тази жена.
— Това е значи тандемът — каза Шарки, след като групата на Хочинс се качи в един от асансьорите с форма на куршум, за да се отправи към приемната на Де Лароза.
— Той се обърна, за да ме погледне — каза Домино с приглушен от маската глас. — За момент се изплаших да не ме е познал.
— Може би роклята е привлякла вниманието му — каза Шарки. — Страхотна е.
— От Хонконг — каза тя.
— Защо ли не съм изненадан?
Влязоха във фоайето и се смесиха с множеството, което чакаше да бъде отведено с асансьорите към Пачинко! Бяха странна двойка — Шарки с вълнения си костюм и черно домино на очите и Домино в бляскавата си златиста рокля и с призрачно дегизираното си лице.
— Сигурна ли си, че искаш да продължим тази авантюра? — запита Шарки.
— Късно е да се откажа — каза тя, — а ми е нужна и компенсация.
Асансьорът отвори врати на върха на „Улицата на стълбата“ и още от първия миг Шарки и Домино се оказаха сред карнавал от гледки и звуци.
Неколкостотин души вече бяха пристигнали и огромното преддверие бе претъпкано. Жонгльори кръстосваха по стъпалата на улицата, подхвърляйки запалени факли. От всяка врата се чуваше музика. Амбулантни търговци предлагаха пощенски картички и дребни сувенири. От готварските сергии се носеше миризма на печено пиле и пикантни ребра.
— Оглеждай се за Папа. Трябва да е някъде на най-горните стъпала — каза Шарки.
Мястото го изнервяше. Бе прекалено голямо. Имаше прекалено много хора. Всичко бе по-опасно, отколкото той си бе представял.
Папа стоеше пред първия павилион и гризеше ребро. Не носеше маска.
— Имаше ли някакви проблеми с влизането? — запита Шарки.
— Не. Можех да смачкам цяла детска градина и пак да вляза без проблеми.
— Къде ти е маската?
— Има неща, които и заради отдела не бих направил.
— Това място е по-голямо, отколкото предполагах — каза Шарки.
— Това притеснява ли те?
— Малко.
— Мен не. По-лесно е да я държа под око. По-трудно ще им е да те забележат.
— Може и да си прав.
— Да не ти е зле? — запита Папа.
— Добре съм.
Само Домино и той знаеха, че на идване бяха спрели в болницата „Грейди“, където Вейката инжектира на Шарки слаб наркотик. „Сега, като те изхвърлиха от «Наркотиците», какво, сам ли започваш да се дрогираш?“ — бе казал докторът. „Искам само да не заспя тази вечер“ — бе отговорът на Шарки. Материалът бе добър. Чувстваше се силен и стегнат, а осакатеният му пръст бе само тъпа болка в края на ръката му.
— Всичко ли помниш? — запита той Домино.
— Разбира се — отвърна тя.
— Запомни, ако ти кажа да направиш нещо, прави го веднага. Не задавай въпроси, може да нямам време за обяснения.
— Тъй вярно, сър — каза тя и козирува.