Скарди още се оглеждаше в огледалото, когато чу тихото прещракване в банята. В началото само го регистрира като шум, но после мозъкът му повтори и потрети спомена от звука; и други спомени от далечното му минало нахлуха мигом в съзнанието му.
Сгъваем нож! Шибаната маймуна имаше в себе си сгъваем нож!
Той грабна своя „Уудсмън“, но Чанг бе вече излязъл от банята, мократа кърпа падна на пода и той с една бърза крачка се озова при италианеца. Ръката му описа дъга от нивото на кръста нагоре към гърдите на Скарди. Сребристият метал лъсна в юмрука му. Скарди реагира бързо, направи лъжливо движение вляво и после смени посоката, като се остави да падне настрана, вдигайки едновременно с това пистолета.
Острието вече бе поело по пътя си. Потъна на петнайсет сантиметра встрани от целта си, ниско под ребрата на Скарди. Вряза се дълбоко напред и нагоре и върхът му спря на два пръста от сърцето на Скарди.
Скарди изпищя и опря пистолета до врата на Чанг. Стреля и куршумът разкъса адамовата ябълка на китаеца, раздра главната вена на врата му и излезе от другата му страна. Бликна кървав гейзер.
Чанг залитна назад, но Скарди натискаше пистолета към него, развъртя го леко в раната и пак стреля. Вторият куршум разби задната част на черепа на китаеца и мина през мозъка му.
Скарди изблъска безжизненото тяло назад върху леглото, където то се простря с опънати настрани ръце. Простреля го още три пъти — два пъти в главата и веднъж в сърцето.
Болката бе като нажежена игла в гърдите му. Той изохка, като си пое въздух, протегна ръка, намери стърчащата дръжка на ножа и я издърпа. Изпусна оръжието на пода и се преви през кръста, притиснал ранената си страна, сякаш се опитваше да изстиска болката оттам. Чувстваше как пламналата пробойна в гърдите изстискваше силите му.
Седна на края на масичката и се подпря с две ръце на ръба й. Огледа костюма си. Почти невъзможно бе да се види къде ножът бе пробил плата. Влезе в банята, свали ципа на костюма и сам провери раната — малка, кръгла дупка, която бе започнала да набъбва по края. Капка кръв се появи от нея и му намигна грозно, преди да се стече по гърдите му. Той внимателно сгъна една мокра кърпа и я прилепи към раната вместо марля, а след това уви друга кърпа около кръста си за да я притиска на място.
Върна се до тоалетната маса. Болката идваше на вълни и изгаряше вътрешностите му. Пот размазваше грима му. Червени сълзи се стичаха по тебеширените му бузи към краищата на широката уста.
Копелето проклето, това мръсно копеле, да се опита да ме очисти след всичките тези години…
Гневът се надигаше и се вихреше в него, давайки му нови и нови сили. Омразата му се превърна в страст. Трийсет години бе слушал Де Лароза да се хвали, да си приписва заслугите и да се фука с общото им богатство. С какво? Откъде тръгна всичко? Целият план бе негов, не на Де Лароза. Скарди бе измислил историята за Ла Волте. Той бе отишъл на място, той бе кръстосвал терена, той бе рискувал в първите месеци. Той бе организирал фалшивия немски удар край езерото, той бе нарочил Коригън и той бе пренесъл златото през Алпите в Швейцария.
Ако не бях аз, той щеше да е едно нищо. Шибан, дребен банков чиновник в Охайо или някъде там на майната си. По дяволите, та той дори не знаеше, че става за крадец, докато аз не му го казах. Беден, пъзлив изтърсак без никакво бъдеще.
Извади пълнителя от пистолета си и го зареди с нов. В чекмеджето имаше още два пълнителя и той ги пъхна в джоба на костюма си.
Само да издържа, каза си той. Да остана на крака достатъчно дълго, за да намеря това гадно копеле. Как само се опита да ме зачеркне. По дяволите. Мен, Скарди. След като го създадох. Мамка му!
— Аз те създадох, дебел кучи сине… — изкрещя той на глас.
Отвори малката кутия на масичката. Останали бяха три червени дяволчета. Той подхвърли две от тях в устата си и ги глътна без вода.
Секунда след това те го разтърсиха, изпънаха всичките му нерви, усилиха болката в гърдите до нетърпимост. Той захапа опакото на ръката си и пак изкрещя.
После болката изчезна, изместена от надигащия се вихър. Образите пред него се изчистиха, просмукани само от чиста и поривиста омраза. Той нави заглушителя на грозната зурла на своя „Уудсмън“ и го скри в клоунския си костюм. После взе поканата, си и се насочи към Пачинко!
30
Скарди избра мястото си, воден от същата логика и инстинкти, благодарение на които бе оцелял през последните четирийсет и пет от общо шейсетте си години, и то в занаят, където смъртта бе по-обичайна и от зимна настинка.