Няколко фактора диктуваха избора му на позиция. На първо място, близост до жертвата. Искаше да има възможност да даде точен изстрел в главата. Неговият пистолет имаше специално изработено двайсетсантиметрово дуло със заден мерник „Колт-Елиъсън“ и пълнител с десет патрона. До шейсет-седемдесет метра оръжието бе смъртоносно. Скарди знаеше, че със заглушителя ще може да даде два, дори три изстрела, преди да бъде забелязан. Един щеше да е достатъчен, с два щеше да бъде идеално.
После той огледа алеите и струпването на посетителите, като търсеше все пак място, откъдето може да се прицели добре, без наоколо да има много хора.
Накрая потърси и изход. Нямаше да е лесно да се избяга от Пачинко!, тъй като до парка се стигаше само с, асансьор. Но някъде трябваше да има авариен изход или някакво друго стълбище.
Планът му за действие не допускаше накрая да остане в капан.
Той застана на балкона над Пачинко! и се ориентира, проучвайки всяка педя от мястото през замъглените си от болка очи.
Стоеше с гръб към западната стена на сградата, която гледаше надолу към преддверието. Вляво от него бе „Улицата на стълбата“, която се увиваше шест етажа по-долу до главната част от Пачинко! и завършваше с градините. Вдясно от него бе плиткото езеро и ресторантът „Тай Так“. Наляво в далечния ъгъл бе входът към площадката с количките кълбета, а в съседния десен ъгъл — Градините на тигъра. Под него бе входът към подземната Аркурионада, където посетителите можеха да се запознаят с историческите забележителности на Хонконг.
Към Пачинко! се спускаха и три странични улици. Едната бе „Принц Авеню“, която бе перпендикулярна на главната улица, започваше от долния край на „Улицата на стълбата“ и завършваше при гигантската фигура на Ман Чу, роботът, който изпращаше топките към гигантската маса за пинг-понг. Втората улица, „Кралска“, бе успоредна на „Принц Авеню“ и стигаше до градините. Третата бе на западния край на алеята и завършваше с магазин за сувенири.
Идеално.
Скарди реши, че Хочинс и Де Лароза ще слязат по „Улицата на стълбата“, ще свият по „Принц“ и ще се насочат към топките колички. Щяха да минат на седем метра от алеята. От ъгъла, прикрит от магазина за сувенири, Скарди щеше да може да даде два добри изстрела в главата на Де Лароза и да избяга надолу по улицата.
А после какво?
Той продължи да оглежда далечната страна на преддверието. После видя и аварийното стълбище. То бе разположено на Кралската улица между алеята и стената.
Това щеше да е пътят на бягството му. Скарди предположи, че за аварийното стълбище трябва да има врата и откъм игралната площадка. Ако се наложеше, щеше да мине през входа на площадката и да избяга през тунелите към първия етаж. Рисковано бягство, особено за ранен човек, но все пак изход, освен ако аварийният път не се окажеше блокиран от полиция или охрана.
Раната го изгаряше жестоко, но Скарди повтори наум плана си още два пъти.
Усмихна се. Сега беше готов. Планът бе рискован, но и от по-тежки ситуации бе излизал. А дори и да не успееше да избяга, сега вече бе сигурен, че ще може да пусне един куршум в мозъка на Де Лароза, преди сам да умре.
Хочинс бе представен с типичните тържествени баналности от най-стария сенатор на щата, Осгуд Търстън. Речта на Хочинс бе кратка и по същество. Обяви, че се кандидатира за президент и влиза в надпреварата, за да я спечели, но гостите тук били дошли, за да се забавляват, а не да слушат политически речи, затова пресата щяла да може да зададе въпросите си на пресконференцията след това.
Всичко продължи не повече от пет минути.
Той бе по средата на краткото си слово, когато я видя за първи път. Едно открито лице сред морето от маски, бе вперило поглед в него и се усмихваше тайнствено.
Той заекна и забрави мисълта си, залят от вълната на паниката. Усмихна се на тълпата, стегна се и когато погледна отново натам, вече я нямаше.
Момент по-късно той пак я видя — този път се бе вторачила сериозно в него между плакатите на таблото пред един от павилионите.
После пак, след няколко секунди, този път в долния край на множеството.
Сега вече успя да продължи, довърши някак изречението си, усмихна се, импровизира с още няколко думи, като трескаво се молеше всичко това да приключи. Петнайсет години бе очаквал този момент. Сега, когато всичко ставаше реалност, го обзе смъртен ужас.
Там, в тълпата маскирани панаирджии, бе Домино и му се надсмиваше презрително.
Той довърши изявлението си облекчен и отстъпи от подиума, докато неговият екип от поддръжници вдигна ръцете му нагоре като на победител — Лоуентол, Търстън, трима губернатори, кметът, петима конгресмени, десетина щатски законодатели и двама от най-влиятелните профсъюзни водачи в страната.