Тълпата аплодираше диво, а оркестърът гръмна. Светкавици и прожектори заслепиха знаменитостите, кино и телевизионни камери плъзнаха към тълпата, улавяйки бурната й реакция при вестта, че нейният любим син се впуска в кампанията.
Само Де Лароза прочете страха в очите на Хочинс.
Той го придърпа настрани, след като фурорът бе отшумял.
— Какво ти е? — поиска да разбере Де Лароза.
— Тя е там, долу — каза Хочинс. Гласът му трепереше.
— За какво ми говориш?
— Тя е в тълпата. И ми се усмихва злъчно!
— Кой?
— Домино. Тя е тук. В парка.
— Съвсем си се замаял. Тя никога не би се изложила на такъв риск.
— Казвам ти, Домино е отпред, в тълпата. Опитва се да ме извади от равновесие и засега успява.
— Чуй ме добре — каза Де Лароза, — трябва само да извървим пътя по стъпалата до входа на площадката, да се качим в онази стоманена топка и край. Уверявам те, че тя няма да бъде на пресконференцията.
— В никаква топка не влизам. Не мога да отида до там.
— Ще отидеш, и то като президент. Телевизията, репортерите, публиката — всички чакат само нас. Всеки, който те види по телевизията да се качваш на подобна играчка, ще види в теб човек като себе си. Всеки го е правил. Не можеш да се откажеш сега.
Той стисна ръката на Хочинс и го поведе надолу през тълпата, докато бодигардовете и хората от охраната се врязаха в множеството като клин пред тях, насочвайки ги към шумния базар.
Бяха минали само няколко стъпала, когато Хочинс видя рисунката. Той се откопчи от Де Лароза и изтича към художника.
— Коя е тя? — извика той. — Кога нарисувахте тази скица?
— Точно преди речите — заекна младият художник.
— Къде отиде тя? В коя посока?
Художникът махна с ръка към тълпата.
— Там някъде, сър. Каза, че по-късно ще мине да си я, вземе.
— Какво носеше?
— Носеше?!
— С какви дрехи беше облечена?
— Ъъъ… аз гледах повече лицето й. А, да, златиста рокля. Точно така, златиста рокля с голямо червено петно по средата.
Хочинс си спомни жената до входа, очите, които го бяха проследили зад непроницаемата маска.
— Тя е била там, долу. Знаех си. Знаех си, че има нещо…
Де Лароза го подканяше да продължи.
— Усмихни се. Помахай на тълпата. Обградени сме от охрана. Няма от какво да се притесняваш.
— Притеснявам се за нея!
Подобно на Скарди Шарки също бе намислил рискован план, който трябваше да подлуди Хочинс, и този план засега успяваше. Двамата с Домино се бяха придвижили в задната част на тълпата. Сега, след като зрителите се бяха оттеглили от подиума и вървяха надолу по „Улицата на стълбата“, те бяха начело на процесията към „Принц Авеню“. В далечния край на улицата внушителната фигура на Ман Чу чакаше зловещо, за да изпрати Хочинс и Де Лароза в първия официален тур на увеселителната игра. Фотографите се блъскаха за по-добра позиция, а телевизионните оператори възбудено приготвяха триножниците си.
Номерът действаше безупречно. Домино слагаше маската върху задната част на главата си и заставаше с лице към Шарки. Винаги, когато Хочинс поглеждаше към тях, Шарки я обръщаше кръгом с лице към него и после в мига, когато сенаторът извръщаше очи, тя се завърташе още веднъж, така че при следващото си взиране Хочинс да вижда само безизразни маски.
Бяха се придвижили през тълпата, опитвайки този трик десетина пъти и Шарки бе убеден, че Хочинс я бе видял поне три или четири пъти.
Сега предстоеше и кулминацията. Хочинс и Де Лароза се приближаваха към робота. Когато и двамата щяха да бъдат настанени в стоманеното кълбо на количката със свалена предпазна рамка и затворена врата, Домино щеше да пристъпи крачка напред от тълпата и да извика и двамата по име. Последното нещо, което щяха да видят, преди да се насочат в тунела, щеше да е Домино.
Шарки се надяваше, че това ще ги накара да направят нещо отчаяно.
Когато тръгнаха по „Принц Авеню“, Шарки сниши леко глава и заговори в микрофона, забоден от вътрешната страна на ревера му.
— Как е при теб, Лешояд?
Отговорът на Папа пропука от говорителя в ухото му.
— Точно зад тях съм. Хочинс вече превърта. Какво ще излезе не знам, но довечера сън няма да види.
— Стой близо до тях.
— Ясно.
На улицата долу Фриско и Ливингстън потропваха с крака и се мъчеха да овладеят вълнението си, докато чакаха някой да се опита да избяга. Допускаха, че ще стане нещо неочаквано и се оказаха прави.