Скарди бе заел позиция. Чакаше.
Засега всичко вървеше добре. Страничната алея бе почти празна. Двайсет-трийсет души се мотаеха безцелно наоколо.
Тълпата се придвижваше нагоре по „Принц Авеню“, като плътно запълваше пространството между сергиите от двете страни на улицата. Скарди виждаше плешивата глава и пламтящо червената брада на Де Лароза сред масата народ, прииждащ към него.
Той пак огледа алеята. Хората бяха започнали да се придвижват към него, привлечени от шума на приближаващата се тълпа.
От другия край на алеята някакъв мим, качен на кокили и облечен като Чичо Сам, крачеше тромаво към него.
Мястото около раната му бе вече безчувствено. Въпреки това смътно усещаше как животът му изтича от тялото в тънката струйка, плъзнала по крака му. Погледна надолу към клоунския си костюм и видя как аленото петно на хълбока му се разширява и слиза към бедрото му.
Прилепи се по-плътно до стената и надникна над подредените сувенири. Мушна последното червено дяволче в устата си и в очакване на неизбежния вътрешен взрив вече усещаше как се издига над земята и става още по-уверен в себе си.
Хайде, копеле гадно, още малко. Той свали ципа на клоунския си костюм, пъхна ръка в процепа и стисна блажено дръжката на своя „Уудсмън“. Извади го и скръсти ръце на гърдите, като прикри пистолета между тях така, че дулото да опира под мишницата му.
Ти, хленчещо, жалко нищожество. Шибан редник, от когото направих милионер. Какъв глупак си бил да си мислиш, че ще успееш да убиеш стария професионал.
Наркотикът кипна в кръвта му, изчисти зрението му. Той огледа поотделно всеки от хората зад себе си, търсейки отличителните белези на ченгета, бодигардове, охрана. Винаги ги познаваше само по очите им, които шареха нагоре-надолу.
Погледът му падна върху жена в златиста рокля. Тя вървеше право към него. Той се вторачи в лицето й. Имаше нещо познато в този образ. Познаваха ли се? Нима тя знаеше кой е той? За момент изпадна в паника, но после си спомни, че е с лице на смешник. Никой не можеше да пробие с поглед грима на шута.
И въпреки това…
Той пак се съсредоточи върху лицето. Тя бе вече на пет-шест метра и продължаваше да се носи към него. Той разрови паметта си и споменът бавно заплува към повърхността. Снимка. Точно така, бе я виждал на снимка. Снимка, която бе проучвал часове наред.
Осъзнатата реалност го удари като чук.
Домино!
Домино?
Не. Не можеше да бъде. Тя бе мъртва. Той сам бе видял как лицето й избухва пред дулото на пушката му, видял бе как мозъка й се размаза по стената. Домино бе мъртва.
— Ти си мъртва — промърмори той. Извърна поглед настрани и повтори: — Мъртва си.
Домино го забеляза преди Шарки. Видът му бе ужасяващ. Размазаните бои бяха превърнали лицето му в сюрреалистична синьо-червено-бяла каша. Палячовският костюм бе обагрен с огромно червено петно. Очите му лъщяха в трескав огън. Той се отдръпваше от нея крачка по крачка. Говореше нещо.
— Шарки?
— Виждам го — каза Шарки и пристъпи пред нея.
— Той казва нещо.
Тълпата ги притисна по-близо до него.
— Той казва… Господи, той повтаря „Мъртва си“ — каза Шарки.
Той се вгледа упорито в подлуденото лице, в орловия нос, острата брадичка, свинските очи. После видя и пистолета в ръката му.
— Божичко — извика той. — Това е Скарди.
Смешникът се завъртя на пети и побягна.
Шарки избута Домино във входа на най-близкия магазин на ъгъла.
— Стой тук. Сложи си маската и гледай Хочинс и Де Лароза да не те забележат.
— Но…
— Това е Скарди, не разбираш ли? Точно той ни е нужен.
— Папа, към магазина на ъгъла с алеята. Прикривай Домино! — изкрещя той в микрофона.
— Идвам.
— Видях Скарди!
Отвън на улицата, името накара Фриско и Ливингстън да подскочат.
— По дяволите — извика Фриско.
— Да вървим — каза Ливингстън.
Скарди изтича по улицата, като разблъскваше хората настрани и се шмугна между високите крака на Чичо Сам. Мимът се олюля, изгуби равновесие и полетя напред към покрива на малко магазинче за домашни животни, разби тънката пластмасова материя и се приземи върху няколко кафеза. Клетките се разчупиха и алеята изведнъж оживя със звънливия лай на малтийски кученца и пекинези.
Шарки се втурна право в хаоса от животни и хора, стъпвайки върху остатъците от клетките. Чичо Сам се мъчеше да се изправи на колене, но засега не успяваше да повдигне двуметровите щеки под тях.
— Ранен ли си? — извика към него Шарки.
— Не, освен ако отнякъде не плъзне някой питон.
Шарки изтича до края на алеята. Пристъпи предпазливо на „Кралската улица“ и се огледа и в двете посоки. Улицата свършваше със стената от дясната му страна. Отдясно всяка педя бе запълнена от множеството, дошло да се весели. От Скарди нямаше и следа. Той мина край първите няколко магазина, като се взираше зад витрините им.