Скарди скочи в градината, бягайки сляпо от преследвача си. Обрули храстите и цветята и потърси прикритие зад скалите и пещерите в тях. Притисна се до стената на високата стръмна скала в далечния край на градината и погледна обратно към улицата.
Високият мъж с вълнения костюм се приближаваше към него. Без да се спира. Не бързаше. Скарди отправи един отчаян изстрел по него и куршумът издрънча на безопасно разстояние в една от вратите.
Той се обърна и трескаво запълзя на четири крака към една от пещерите на скалистата пустиня. Всяко движение го хвърляше в агония. Зрението му изчезваше. Всяка глътка въздух протриваше измъчените му дробове. Едва ли му бе останала достатъчно кръв, за да довърши трескавото си бягство.
Шарки навлезе в градината, прекрачи оградата и тръгна решително след мафиота.
Пистолетът на Скарди свирна и облаче прах подскочи пред краката на Шарки. Той не се приведе, не отскочи. Продължаваше да върви — право напред, притискайки жертвата към смъртта й.
Скарди се изправи на крака и заотстъпва от него. Бе почти ослепял. Някаква сянка се движеше към него. Той отскочи встрани към една цепнатина и се прилепи до скалите.
Неземният рев зад него не можеше да се сравни с нищо, което бе чувал през живота си.
Той се обърна и вдигна очи нагоре. Над него се извисяваше истински дракон. Устата му вече се отваряше.
Скарди изпищя ужасен.
Челюстите на звяра се отвориха, цяла река от огън излетя оттам и го обгърна.
Скарди бе вече факла, дрехите и тялото му горяха, крясъците му бяха също така неземни, както и съществото, което току-що го бе подпалило. Той се затъркаля край скалите, размахвайки лудо ръце и крака.
Шарки потрепери и се обърна с гръб към него.
Един изстрел, помисли си той. Само един изстрел ще е достатъчен, за да сложи край на мъките му.
Е, Шарки не бе този, който можеше да му направи подобна услуга.
Той тръгна обратно към вратата. Писъците на Скарди се чуваха почти през целия път до оградата. Накрая утихнаха.
Домино и Папа слязоха по порутената улица. Тя спря на две крачки от него.
— Добре ли си? — запита Домино.
— Никога не съм се чувствал по-добре — каза той и й се усмихна. После я взе за ръка и я заведе до брега на езерото. Лъскавата стоманена топка бе потопена в един метър вода. Хочинс висеше от предпазната рамка. Главата и раменете му бяха под водата и някога красивото му лице се виждаше изкривено като в къща с криви огледала.
— Толкова за следващия президент на Съединените щати — каза Шарки. — Това май бе и най-кратката политическа кампания в световната история.
Асансьорът спря и те закрачиха бързо през фоайето към изхода. Десетина полицейски коли вече бяха спрели на площада и въртяха сини лампи. Телевизионен репортер интервюираше жена, която, изглежда, всеки момент щеше да припадне. Линейка пропищя зад ъгъла и спря пред входа с гаснеща сирена. Минаха край тълпата от зяпачи, някои от които бяха още с чаши в ръка от близката кръчма и гледаха нагоре към върха на сградата.
Ливингстън и Фриско бяха застанали настрани от тълпата и говореха оживено на Джаспърс, който сечеше въздуха между тях с изпънатия си като тирбушон показалец.
Шарки продължи да върви, като притискаше Домино плътно до себе си. Подмина Арч Ливингстън, Барни Фриско и Папа, преди Прилепа да успее да го забележи.
— Шарки! — изрева той.
Шарки продължаваше да върви.
— Шарки!
Той бе вече почти до колата си.
— Шарки, спри, по дяволите!
Той спря, като продължаваше да притиска Домино до себе си и погледна през рамо към Прилепа.
— Какво става тук, по дяволите? Какво… Искам обяснение. За кой, по дяволите, се мислиш ти? Ти си, ти си…
Ливингстън дойде до тях.
— Добре ли си? — запита той.
— Отлично. Ще я изведа от тук.
— Както решиш — каза Ливингстън и го потупа по рамото. — Но все пак страхотна машина задвижи, братле. Имаш ме на линия и друг път, ако решиш.
— Благодаря.
— Чуй ме добре сега… — отсече през зъби Прилепа.
Шарки не го остави да довърши.
— От теб и една дума повече няма да чуя — каза той и пристъпи към колата.
— Дявол да те вземе! — изпищя Прилепа. — Уволнен си, Шарки. Чуваш ли ме?
Но и дори да го бе чул, Шарки не му отговори. Подмина въртящите се сини лампи, подмина тълпата — далеч от площада, от сградата, от Прилепа и от кошмара. Вятърът се обърна и задуха студен бриз, който отнесе дъха на смъртта от Шарки и го върна обратно в Мирър тауърс, а заедно с него и болката, гнева и омразата.
Те се качиха в колата и отпътуваха.