Джаспър се бе облещил, смаян.
— Какво за Бога… — заекна той.
— Кракът ме засърбя — каза Шарки. — Направо ме подлуди.
Джаспър хвърли вестника в кошчето за боклук. После стана, опря се на бюрото и се наведе напред.
— Сложете си обувката — каза той. — Обуйте се и застанете мирно.
Шарки се обу и се изправи.
— Ето какво ще се случи, Шарки. Считано от осем часа тази сутрин вие вече не сте на служба в отдел „Наркотици“. Считано от осем часа тази сутрин вие сте в Отдела за борба със смутителите на обществения ред.
— В „Смута“?
— В „Смута“. Докладвайте на лейтенант Фриско.
Шарки впи поглед в него за няколко секунди. После се огледа наоколо в стаята, докато се опитваше да озапти яда си.
— Сър, бихте ли ми погледнали характеристиката, ако обичате. Мисля, че толкова поне заслужавам. Осемнайсет месеца на улицата, осемнайсет души в капана, всички с твърд наркотик. Хванал съм за гушата осемнайсет идиоти наркотърговци, по един на месец и четиринайсет от тях са в кафеза. Районният прокурор знае…
— Млъкнете.
— Моля, не ви разбрах?
— Казах да млъкнете.
— Разбира се. Да, сър, ще си държа устата затворена и ще седя в градската библиотека да гледам как някои ексхибиционист превърта.
— Някой трябва и това да прави. Вие да не мислите, че сте твърде добър за отдела?
— От осемнайсет месеца съм в „Дрога“. Това трябва да е било от някаква полза за тази служба. Дори и на бюро там мога да бъда по-полезен.
— Имате късмет, че ни ви пращам зад борда. Уволнявал съм много по-добри хора от вас за много по-малки неща. Кметът цяла нощ ме държа на телефона. Комисарят ми се обади в шест и половина сутринта. Що за луд е това, пита всеки. Давам ви шанс и ви оставям леко да се отървете. И не искам да ви виждам пред очите си известно време. Никакви заглавия. Никакви соло изяви. Да не съм чул за вас. Не искам пак да взема вестника и да ви видя парцалите… Боже мой, погледнете се. Кога за последен път сте се бръснали, подстригвали?
— Вие май, хм, повечето наркотърговци на улицата няма да тръгнат да пробутат нещо на човек с костюм от „Брук брадърс“ или обувки „Флоршайм“. Сър.
— Почистете се. Обръснете се, подстрижете се, облечете се в прилични дрехи. Купете си прилични чорапи, за Бога. Фриско търси човек за нещо, което вече е завъртял и вие ще сте този човек. Не зная за какво става дума и не ме интересува. Но вие трябва да разберете едно. Знаете ли какво значи човек да е „по-нисък от тревата“?
— Да. Разбира се. Знам.
— Сър.
— Сър.
— Добре. Защото отсега нататък вашата задача номер едно е да бъдете по-нисък от най-ниската трева. Ясно ли е?
Шарки кимна.
— Добре. А сега изчезвайте оттук.
3
Беше пладне, когато Домино прекоси ветровития площад пред огледалната фасада на небостъргача Мирър Тауърс. Камбаната на катедралата започна да отброява удар след удар. Домино потръпна неволно. Не бе от вятъра. Нито от студа. Бе от нещо друго, може би от отражението на улицата зад нея върху сградата. Или от тържествения камбанен звън.
Тя отново потрепери. Какво казваше някога майка й в такъв случай? Някой ходи върху гроба ти.
Тя се отърси от обзелото я мрачно чувство и влезе в сградата. Прекоси обширното светло фоайе до частния асансьор в ъгъла. Мъжът от охраната се изправи мирно, но без излишна помпозност. Усмихна се и докосна с два пръста козирката на шапката си.
— Здравей, Еди — каза тя ведро.
— Мис Домино — отвърна той вместо поздрав. — Как сте днес?
— Чудесно — отговори тя, докато стъпваше в асансьорната кабина от стъкло и мед, прикрепена към външната стена на сградата. Еди освободи с ключа си бутона за изкачване и го натисна. После вдигна от стената телефонна слушалка и я включи на предаване:
— Мис Домино е на път за апартамента си — каза той.
Вратите на асансьора се затвориха с въздишка и той се стрелна нагоре по стената на сградата, спирайки чак на двайсетия етаж. От асансьора очертанията на града се губеха в бляскава мъгла.
Вратите на асансьора се отвориха, откривайки приемна стая също толкова светла, колкото и фоайето на партера, с тази разлика, че тук двойният таван се крепеше от една дузина дебели плексигласови колони. Вътрешността на всяка прозрачна колона бе осветена от сноп светлина, в който се къпеше по една уникална играчка. Електронни играчки, механични играчки, пътуващи, ходещи, пеещи, танцуващи, или говорещи с гласчета, скрити в миниатюрните магнитофони в тях. Всяка играчка представляваше точен прототип на някакъв производствен модел в умален размер и безшумно, и тайнствено повтаряше неговите функции в правоъгълните колони, пръснати в помещението. За Домино тази колекция от кукли, животни, джуджета и други създания се бе превърнала в част от всекидневието. Тя мина покрай тях, без да ги поглежда. Ударите на токчетата й отекваха по плочите на пода.