— Добре. Мислех си, работил съм упорито цял живот, създавал съм корпорации на всеки от петте континента. Спечелил съм милиони и милиони долари, изградил съм картели. Направил съм всичко това, а, като се замисля сега, бих могъл да съм пак толкова богат, само ако се бях сетил на време да отворя един публичен дом с теб в Хонконг.
Тя отметна назад глава и се разсмя така, че малки сълзи се появиха в ъгълчетата на очите й. Тя мина близко до него, позволявайки първо на уханието си да пофлиртува с него. Той искаше да посегне, да я докосне, но не избърза. Тя го докосна по бузите.
— Виктор, ти си най-очарователният мъж, когото някога съм срещала — каза тя топло.
— Не съм ли и най-щедрият освен това?
— Е — започна тя, — имаше един джентълмен от Кувейт… — Виктор Де Лароза се намръщи. — … който бе изключително щедър.
— Нима? — той се намръщи още повече.
— Но далеч не бе толкова приятен за компания, както ти.
— Благодаря ти.
— Моля.
— Беше ли те водил той в Париж за уикенда? На пазар?
— Не, никога не се сети да ми предложи.
— А някога да е успял да склони най-знаменитите моделиери на света да отварят салоните си специално и само за теб?
— Не, и това не бе правил.
— А водил ли те е на разходка в китайска лодка еднодръвка?
Тя пак се разсмя. Поклати глава:
— И това не.
Де Лароза се облегна назад и се ухили:
— Както виждаш, всяка благодарност си има граници.
— Само моята благодарност към теб няма — каза тя, протегна се, разкопча двете горни копчета на ризата му, пъхна длан вътре и погали гърдите му, като пощипваше леко зърната му между пръстите си. Той затвори очи, повдигна ръка, за да прокара пръсти по облеченото й в сатен бедро, но то бе изчезнало. Тя вече се бе отдалечила от него, неуловима като морско конче. Бе отишла до прозореца и погледна оттам към него.
— А сега правиш играчки — каза тя.
— А ти винаги произнасяш думата играчки с особено пренебрежение — каза Де Лароза. — Аз не правя просто играчки, аз създаваш шедьоври. Знаеш ли, че веднъж бях направил един миниатюрен ролс-ройс. Бе дълъг една педя, но бе изпълнен като абсолютно копие на оригинала. Колелата се движеха, буталата работеха — целият бензинов двигател, дори радиото свиреше. Повторен до най-микроскопичния детайл. Човекът, за когото го бях направил, седна на пода в същия този офис и запляска с ръце като дете, когато дойде да го вземе. Струваше дванайсет хиляди долара — една четвърт от цената на оригинала. Плати ги в брой.
Тя сви рамене:
— Голяма работа.
Той повтори жеста й:
— Голяма работа. Само това ли можеш да кажеш: „Голяма работа“? За него това бе много голяма работа. Както и за мен. Освен това кой не обича майсторите на играчки? Това занимание внушава от само себе си един неповторим респект. Кой ще търси грешки у човек, който живее, за да прави децата щастливи?
Въпросът увисна във въздуха. Домино не го чу. Тя се загледа в площада, където двайсет етажа по-долу две бездомни деца се биеха настървено. Тя пак потрепери.
— Нещо не е наред ли? — запита Де Лароза.
— Нищо. Просто си спомних нещо. Нищо сериозно.
— Ако бе толкова несериозно, едва ли щеше така: да те отвлече.
— Помниш ли, когато бях тук последния път? На Празника на вси светии?
Страх обгърна с тънки пипала гърдите му.
— Разбира се. Помня всяко твое идване тук.
— Когато си тръгвах, на другия край на площада имаше двама мъже. Видях ги, докато бях вътре в сградата. Единият бе много пиян. Бе… толкова… отпуснат, а другият се опитваше да го вкара в колата…
Де Лароза вече не слушаше. Страхът растеше и пълзеше все по-надълбоко в гърдите му. Той притисна кокалчетата на юмруците си едни в други, докато те побеляха. Боже мой, помисли си той, възможно ли бе да е видяла нещо? Това начало на някакво изнудване ли бе? Очите му се свиха за част от секундата. Стари параноични страхове го обзеха наново, възкръснали ненадейно от миналото като рожби на кошмари, загризали пак сърцето му. Внезапно се почувства студен и самотен.
— … просто ми стана жал за него. Стори ми се, че някъде го бях виждала. Носеше някакво кожено яке, много стар модел.
— Разказа ли на някого за това? — запита небрежно Де Лароза.
— Какво има за разказване? Как съм видяла да вкарват един пиян в кола?
— Защо тогава те притеснява толкова?
— Откъде да знам. Нещо… като инстинкт е. Но не мога да кажа какво точно. Глупаво ли ти звучи? Сигурно си мислиш, че приказвам като глупачка?
— Мисля — каза де Лароза, — че далеч не си глупава. — Той се отърси от неприятните си чувства. Не бе сега времето да се занимава с този въпрос. — Виж се сама — продължи той. — Когато влезе, бе, хм… как се казва? Acima… ти искреше. Високо в небето. Сега си толкова тъжна.