— Да се върнем към парите — каза Де Лароза. — Досега отделни дарители са заявили общо около един милион. Тези пари можем да ги имаме още днес. Междувременно ще започна да набавям останалите средства от моите лични сметки. Ако е необходимо, това може да започне веднага. Не се притеснявай, всичко ще бъде направено както трябва. Нищо няма да бъде дадено под формата на заем.
Хочинс вдигна ръка:
— Вярвам ти, Виктор. Убеден съм, че ще направиш всичко по начин, който да е извън всякакво… — Бе на път да каже „подозрение“, но бързо смени думата със „съмнение“. Потъна обратно в меката си седалка. Отпусна рамене и въздъхна. — И аз ти дължа извинение — каза той. После протегна ръка и те стиснаха длани.
— Тепърва ще имаме подобни моменти — каза Де Лароза. — Понякога забравям, че и двамата сме емоционални мъже.
— Да забравим за това — каза Хочинс. — Виж, налага се да се връщам. Тези дни ми е трудно да се отскубна дори за секунда. Изглежда на всички им се иска графикът ми да включва дори и времето, което прекарвам в тоалетната.
— Добре би било да започнеш да свикваш с това — каза Де Лароза. — Дните на личния ти живот са към края си.
— Ще поддържаме връзка — каза Хочинс. — И благодаря ти.
Той излезе от колата и Де Лароза се намести по-удобно в купето. Усмивката от лицето му изчезна. В продължение на няколко минути въобще не се помръдна, потънал дълбоко в мисли. Да, неговият личен живот свършва, помисли си той, а моят, изглежда е също на път. Трийсет години живот под прикритие и сега, след няколко кратки дни, признанието, от което се нуждаеше тъй силно, щеше да дойде. Построил бе империя, сега бе на път да създаде и крал и най-после щеше да получи това, което бе заслужил аплодисменти. Овации! Планът за това как да изплува от самоналожената си изолация бе започнал да се оформя в главата му още когато срещна Хочинс. Изпълнението му бе отнело шестнайсет години. Шестнайсет години. И сега кръвта блъскаше с такта на пулса в слепоочията му. Още четири дни.
Той натисна бутона и свали прозореца, който го разделяте от шофьора. Чанг, който освен шофьор бе и негов бодигард, му подаде касетата. Още една добавка към папката Gwai-lo. Време бе да обсъди положението с Киршман.
Джералд Киршман лежеше проснат по корем на леглото. Ръцете и краката му бяха вързани за таблите с кадифени връзки. Потта смъдеше в очите му и той с мъка поемаше дъх всеки път, когато лентите на камшика се впиваха във вече измъчената му плът. Зарови лице в копринените чаршафи, които сподавяха виковете му. Голият младеж, застанал над него с камшик в ръка, бе жилав и гъвкав; русата му коса се спускаше на потни къдрици над челото му.
Най-после Киршман се обърна с лице към младежа.
— Достатъчно — едва промълви той.
Блондинът, който още нямаше двайсет години, отпусна камшика и се изправи над него. Киршман пое дълбоко дъх няколко пъти и потрепери неволно, преди да се отпусне.
— Развържи ме — каза той.
Младежът го освободи. Гърбът и задникът на Киршман бяха подути, на червени бразди. Той се надигна, седна с мъка на ръба на леглото и сви очи в болезнена гримаса при вида на петната от собствената си сперма по измачканите чаршафи. Бе нисък, пълен мъж, с дебели, но презрителни устни и изпъкнали жабешки очи. Черни косми грозно се къдреха по раменете и гърба му. На нощното шкафче край леглото намери с дебели, треперещи пръсти очилата си и ги сложи с усилие на носа си.
— Сега мога ли да се облека? — попита младежът.
Киршман се загледа в голото му тяло за момент и кимна. Избърса потта от лицето си с хавлиена кърпа, докато гледаше как момчето скочи в червените си бикини и бързо се облече.
— Брей, ама ти наистина си падаш по тая работа — каза блондинът. — Никога не съм си представял, че някой може толкоз много да обича да го бият.
— Млъкни — изпъшка Киршман. Той стана и отиде в банята, като влачеше хавлията по земята след себе си.
— Хей — запита младежът. — Ами какво стана с моите мангизи?
— Не си свършил още — каза Киршман. — Ела тук.
Бе легнал на масата за масажи в богато обзаведената си баня и посочи към няколкото шишета с масла и мехлеми, наредени на прикрепена към леглото табла. Момчето намаза раните му внимателно, като не спираше глупаво да бърбори. Киршман извърна лице. По носа му се стичаха сълзи. Бяха сълзи на унижение, не на болка. Блондинът приключи със задачата си и Киршман се изправи на крака.