В главата на Шарки бръмчеше. Осемнайсет месеца бе оцелял на улицата благодарение на инстинктите си и почти нищо друго. Сега всяко нервно окончание му казваше, че тази Домино ще донесе ключа към загадката, макар и да не знаеше защо. Може би защото е трябвало да минат четири седмици, докато и нейното име излезе наяве. Струваше му се, че тя работи под здраво прикритие, а за това трябвате да има причина.
— Сега ще ни трябва — каза той почти на себе си — някой първокласен слухар. Някой, който да свърши работата идеално. Апартаментът. Телефонът. Всичко.
— Да, лесно е да се каже — отвърна Фриско. — Цялата ни апаратура е тук, в кочината. Един въшлив магнитофон и малко помощ от телефонната компания за двете жички на апарата й.
— Искам да имаме ушенца навсякъде — каза Шарки.
— Доста ще трябва да се ослушваш — каза Ливингстън.
— Едва ли. Зная човека, който ще ни помогне — продължи Шарки. — И ще му е приятно. Ще бъде нещо като предизвикателство.
— Кой е този гений? — каза Фриско.
— Гризача — отговори Шарки.
— Кой, по дяволите, може да е този Гризач?
— Лари Ейбръмс. Има всякаква възможна техника. Магнитофони, които се включват само при говор. Микрофони колкото нокътя на кутрето ти. С УКВ предаватели. Повярвайте ми, Гризачът може да запише и шума в дупето на пойна птичка.
— И къде ще намерим това момче чудо? — запита Фриско.
— Тук, в „Къщата“. Работи в организираната престъпност.
Фриско облещи очи. После поклати отрицателно глава.
— Забрави за него тогава — каза той. — Това е отделът на Д’Агастино. Тази свиня не дава назаем дори и калта по обувките си.
— По дяволите Д’Агастино — каза Шарки. — С Гризача сме близки далеч преди да станем полицаи. Мога да го изтегля за достатъчно дълго време, че да си свърши работата.
Фриско се замисли за малко, после сви рамене.
— Виж, Шарки, машината е твоя. Ако можеш да вкараш в нея нещо, което ние не можем, действай. Тук всички сме… След толкова време в това мазе човек се изолира. Ако искаш да краднеш нещо от „Къщата“, аз нямам нищо против. Пък ако се размирише… е, просто ще проветряваме.
Шарки се бе замислил за Гризача. Дребния Лари, който вечно човъркаше нещо в гаража и правеше джунджурии, които само той някога щеше да използва. Той се засмя на глас, докато си спомняше за него.
— Казвам ви, ще я покрием цялата, тази Домино. За час работа и вече ще знаем дори какво мисли. Защото с Гризача ще опашем апартамента й с повече жица, отколкото има и в нюйоркската телефонна централа.
7
Шарки провираше бавно сивия си „Додж Чарджър“ край мръсните тухлени постройки на квартала, известен като „Ямата“, докато най-накрая паркира пред някаква студена на вид, неизмазана, двуетажна сграда и изключи двигателя.
Ливингстън, който седеше до него на предната седалка, се свлече леко надолу и запали тънка пура.
— Добре дошли в Бидонвила — изръмжа той.
На пръв поглед сградата изглеждаше изоставена. От пукнатините в тротоара стърчаха плевели, влажни петна бяха избили по стените й, а някаква занемарена като самата нея табела с почти неразгадаем надпис провъзгласяваше, че се продава или дава под наем от Б.Сийгъл и син. Постройката нямаше прозорци, макар че тук-там по мръсната й фасада големи квадрати сочеха, че преди време са били зазидани. По средата на сградата се виждате единственият й отвор, очукана, строга и грозна врата с малко прозорче, защитено от стоманена мрежа. Вратата се отваряше с електрическа система и само през нейния отблъскващ портал някой можеше да влезе или да излезе от дома.
— Нещо такова бих очаквал да видя само в Русия. И то в лошата част на Русия каза Ливингстън.
В сградата се помещаваше Отделът за борба с организираната престъпност, ръководен от строгия и надут политически опортюнист капитан Д’Агастино. Зад фасадата й цяла плетеница от компютри, микрофилми, фото линии и електроника свързваше постройката със сградата на самото ФБР, като я превръщаше в негов гигантски израстък.
— Д’Агастино явно е превърнал това място в нещо като идиотското ЦРУ — каза Ливингстън. — А и той, и целият отбор елитни говненца не си мърдат пръста за нас на улицата.
— Задник до задник, това са те — отбеляза в изключителен пристъп на разговорливост Папа от задната седалка.
Умълчаха се. Ливингстън впери поглед нагоре в небето, почерняло от тежки, ниски облаци, и изпусна едно кръгче дим, което затрепери във въздуха като спукана гума преди да се разбие безславно в предното стъкло.