— Корав дъжд ще падне — каза той.
Пак тишина.
Шарки зяпаше безцелно наоколо, като се играеше с волана.
— И все пак — каза Ливингстън, — не мога да се доверя на никой от тези пуяци там.
Мълчание.
— Ти би ли им се доверил, Папа? — попита той.
— Майната им — отсече Папа с отвращение.
Шарки чоплеше някакви боклуци от плетения си пуловер.
Ливингстън най-после се обърна към него.
— А с този Ейбръмс, казваш, че сте приятелчета, така ли?
— Да — кимна Шарки.
— Ами как така можеш да си толкова гъст с някой от тоя шибан отдел?
Ето го най-после големият въпрос. Шарки знаеше, че ще му го поставят. Проверяваха го. И защо не? Той бе новото момче в квартала, а вече го бяха направили капитан на отбора и на всичко отгоре сега започваше да вкарва и свои хора в него.
Ливингстън изпусна още едно нескопосано колелце дим и го загледа как се разпада.
— Чувал съм, че това копеле Д’Агастино дори не говори с нов кандидат за отдела си, ако той не е готов да му изпее греховете и на собствената си майка. Чувал ли си за това, Папа?
— В сравнение с това, което си чул, аз знам два пъти по-големи гнусотии. Тук ако отвориш уста и не замирише, не те пускат и през вратата.
Шарки започваше да се нервира, но преглътна яда си.
— А ти какво знаеш за ситуацията там, Шарки? — попита Ливингстън.
— Не особено много.
— Не особено много, аха. — Пак мълчание. Накрая: — Не искаш ли да ни разкажеш за този Ейбръмс?
Шарки не отговори веднага. Какво трябваше да им каже? Че той и Гризача, както сам го бе кръстил още като малък, живееха от деца врата срещу врата, израснаха заедно, биеха се заедно, дори крадяха заедно? Нима трябваше да им разкаже за Ред Ингълс или за онази нощ, когато трансмисията падна? По дяволите! В гимназията Шарки и Гризача се бяха сприятелили с един побелял алкохолик самотник на име Ред Ингълс, който живееше на една пресечка от тях. Ингълс имаше една-единствена дарба тази на автомеханик. Автомеханик, и то какъв! Ингълс събираше от различни авточасти коли така, както майсторът на цигулки превръщаше в шедьовър парчетата нарязана дървесина. Хромираната, а не златната ръка, го наричаше Шарки. Ингълс работеше в задния си двор — пространство, затрупано от стари таратайки, които на пръв поглед бяха готови да се разпаднат, ако затръшнеш вратата по-силно.
Но под оклепаните, пробити предни капаци, грейваха лъскави двигатели с карбуратори от неръждаема стомана, хромирани блокове и блестящи клапани. Ингълс обикновено работеше върху две коли едновременно, разменяше техни части и регулираше двигателите им, докато машините запяваха като идеално настроен инструмент. После даваше на Гризача и на Шарки по пет долара и им заръчваше „да вземат тези мадами и да им продухат цилиндрите, без да ги жалят“. После майсторът се усамотяваше с вечната си бутилка уиски, докато те хвърчаха към реката един до друг в двете коли, изстисквайки всичко от двигателите по черните пътища, докато стрелките пред тях не залепнеха на 150 или 160. Автомобилите се разминаваха на косъм от бедствието, но неизменно им носеха онова прекрасно усещане за недосегаемост, запазено само за младите.
Така и не попитаха какво правеше Ред с тези коли. Нямаше нужда. Нощем се промъкваха до къщата му, лягаха под храстите и гледаха как той се пазари с масивните мъже в шлифери и меки шапки и всички спореха, викаха и ругаеха, като си подаваха бутилката един на друг. Накрая Ред се усмихваше, удряше с длан по капака на въпросния автомобил и добрите стари момчета отброяваха нужната сума. На сутринта колите ги нямаше. Шарки бе убеден, че Ред Ингълс държи стопроцентовия монопол върху продажбите на автомобили за всички незаконни спиртоварни в Северна Джорджия.
Някъде по това време Ингълс им бе направил оферта. Той имаше нужда от трансмисии, изработени от добър, здрав метал. Готов бе да им плаща по седемдесет долара за всяка годна трансмисия от корвет, която те му доставят. Гризача бе на седмото небе от радост.
— Аз свалям трансмисия от „Вет“ за петнайсет минути довери той на Шарки и двамата се впуснаха в новия бизнес. На една дъска за пране сложиха два чифта колела от ролкови кънки и веднъж седмично вземаха назаем очукания пикап от склада на стареца на Шарки, за да кръстосват с него тъмните улици на лов за жертви. Когато намираха подходящ модел, Гризача се плъзваше под колата и сваляше трансмисията, докато Шарки стоеше на пост на волана на пикапа, готов да издуе клаксона в случай на опасност. Главозамайващите за времето си доходи ги превърнаха в каймака на местното общество. Гризача, малко над метър и шейсет, си падаше доста по мадамите, а Шарки, който вече си бе спечелил репутация в тези среди, бе като некоронован крал сред местните сводници. Една нощ собственикът на един чисто нов „Стингрей“ изскочи изневиделица, докато Гризача работеше под колата му. Твърде късно бе да се бие тревога. Собственикът на колата избърса от багажника някаква прашинка, ритна една от гумите, качи се и полетя с рев на боксуващи гуми в паважа.