Ливингстън се обърна настрани, така че да може да вижда Ейбръмс, докато говорят.
— И аз не обичам, но тази, за наш късмет, е курва от най-висша класа, а сводникът й току-що изстиска петдесет бона от един тексаски петролен магнат. Сега май подготвят нов рейд и парите, изглежда, ще са още повече. Затова, ще ни се да й оплетем къщата в жици като коледен подарък и да видим дали няма да изровим нещо.
— Как изглежда това жилище?
— Никой от нас не е влизал там още. Познаваш ли Ланкастър Тауърс?
— Минавал съм оттам с колата, но не съм влизал.
— Добре. Това всъщност са два блока, дванайсететажни, източен и западен. На нивото на третия етаж са свързани с тераса помежду си. Плувен басейн, бар и всичко останало. Паркингът е под земята, на три нива, с портал, който се отваря с магнитна карта. Посетителите паркират пред сградата. И двете сгради имат охрана. Нашият обект е в стая 10-А, с лице към източното крило. От около час й звъним и само телефонният секретар отговаря.
Гризача кимна.
— Може да е там и да е заета с клиент.
— Може, така е — каза Шарки.
— Тогава можем да прослушаме вратата малко по-шумно и ако тя отвори, ще кажем, че проверяваме жиците на кабелната телевизия, или нещо такова — каза Гризача.
— Става — отвърна Ливингстън. — Остава охраната. Не бих искал да тръбим кои сме, но не виждам как ще минем оттам, без да си покажем значките.
Гризача се ухили и отвори куфара с инструментите си. Вътре цареше идеален ред. Кабели, диоди, слушалки, видии, болтове, гайки от всички размери, миниатюрни усилватели, микрофони и магнитофони — всичко бе плътно и внимателно подредено в куфара. В най-горното от сгъваемите чекмеджета имаше различни инструменти, а в единия ъгъл се виждаха два шоколада, една кутия бонбонки и някакъв кокосов десерт. Гризача отвори друго чекмедже и оттам извади цял сноп работни удостоверения. Прегледа първите няколко от тях, спря се на едно и се усмихна.
— Ето ни и нас — каза той. — Идваме за проверка на асансьорите. От общинската служба. Да кажем, че, хм, новата градска управа започва ежегодни стрес тестове на асансьорите. Два-три дни работа.
— Какво е това стрес тест? — попита Папа.
— Нямам представа — отговори Гризача, — но добре звучи, нали?
Всички се засмяха.
Папа се загледа в шоколадите.
— Аз имам проблеми с теглото — каза той. — Ти нямаш ли?
— Лепвам по килограм само от едната разходка покрай сладкарницата — каза Гризача.
— Аз дебелея дори от четене на рецепти — сподели Папа.
— Искаш ли половин шоколад? „Бейби Рут“?
— Любимият ми.
Гризача отчупи единия шоколад на две и даде по-голямата половина на Папа. Ливингстън се обърна към Шарки.
— Любов от пръв поглед — каза той. — До края на седмицата ще им правим годеж.
— Ето ни и под водата — каза Шарки, когато първите дъждовни капки полепнаха по предното стъкло.
— Мога ли да ти задам един личен въпрос? — обърна се Ливингстън към Гризача.
— Стреляй…
— Как по дяволите си успял да се погребеш в Организираната престъпност.
Гризача се засмя:
— ФБР е виновно — каза той. — Работих по радио поддръжката в ЦРУ и един ден Уайър от ФБР тича при нас и моли за някой, който майсторски да прослуша някаква кола. Дадоха ме на заем. Това беше… помниш ли този, мафиота, Дегаланте, който се оттегли преди година и после изчезна?
— Естествено — каза Ливингстън. — Депортираха го.
— Не съвсем. Това е версията на ФБР. В действителност федералните си мислеха, че той смята да продължава с бизнеса и искаха да му лепнат нещо, но не знаеха къде точно да надникнат, затова стреляха на посоки. Бяха решили, че ако прослушат колата му, може би ще се докопат до нещо. Голям черен линкълн. Висях в гаража на фирмата, докато докараха колата за техническо обслужване, и я заредих с ушенца от край до край. Още първата лента, която завъртяхме… няма да повярвате — започна да се киска Гризача. — Зетят на това старо копеле му беше духал на задната седалка.
Последва момент на стъписано мълчание, след което всички избухнаха в смях.
— Не се шегувам, хвърчат по магистралата и мъжът на дъщеря му му духа зад гърба на шофьора. Е, Уайър отива с лептата в къщата на Дегаланте на „Уест Уесли Роуд“ и сядат в дневната, започват да опипват почвата и когато Дегаланте им казва, че вече се е оттеглил и че могат да вървят по дяволите, Уайър включва магнитофона. Трийсет секунди по-късно старецът повръща на килима почти в несвяст, а Уайър му разказва как щели да дадат по едно копие от записа на „Ню Йорк Таймс“, на списание „Тайм“ и на „Плейбой“. Месец по-късно Дегаланте си беше в Сицилия с цялото си семейство. Това е.