И къде бе този прочут Ла Волте, когато започна цялата дандания?
— Хей, Джани — проговори Франческо. — Ти пак имаш късмет. Куршумът е влязъл от едната страна и е излязъл от другата. — Италианецът свирна леко през зъби. — Да не повярва човек, а? Кръвта е много, но можеше и да е по-зле.
Той бръкна в малкия комплект за първа помощ на пояса си и извади от там малка цилиндрична кутийка и бинт.
— Имаш ли… как му казвате, плат за нос?
— Носна кърпа — запита Коригън.
— Si, si.
— В задния джоб, отляво.
Франческо извади кърпата. Разкъса я на две парчета и ги сгъна. После поръси сива прах от кутийката и на предната и задната рана.
— Пеницилин — обясни той. Двамата с Доминик превързаха мястото.
— Ние сме от град Малкесине. На около три километра оттук. Можеш ли да вървиш?
— Три километра и ирландска джига съм готов да танцувам, стига да се махна оттук — каза Коригън.
Двамата италианци му помогнаха да се изправи на крака. Болката отново набъбна в тялото му, но той стисна зъби и се опита да не мисли за нея.
— Корав мъж си май ти, amico, а? — усмихна се Франческо.
— Да, да. Най-коравият от всички. Какво да се прави — изохка Коригън. Ще ти кажа какъв съм аз, помисли си той, аз съм един прост, тъп, скапан идиот, нает за осемдесет и два долара седмично плюс бойни, ефрейтор от Клиърфийлд, Пенсилвания; а някога карах камион за пивоварната на зет ми и кой дявол ме накара да ставам войник? — това е все едно да обуеш френски пудел в кубинки, но, все пак, не съм толкова прост, че да ме метнете с вашите приказки, че сте били селяни както сте с ножовете в ботушите си и пеницилин на кръста, но сега няма да споря с никого, така че да не се правим на детективи, а да си размърдаме задниците и да изчезваме оттук, а после, ако е дал Господ някога пак да вдигнем крака на масата и да опитаме малко спагети и вино, може би тогава някой ще ми каже какво стана тук и защо всички отидоха по дяволите така лесно.
Но болките на Коригън бяха твърде остри и той бе твърде уморен, за да мисли повече за това. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че капитан Бъд Янгър и сержант Джо Пуласки, както и другият волнонаемен, Девлин, бяха мъртви, а операцията на майор Халфърд се бе провалила. И в момента четири милиона долара лежаха на дъното на езерото Гарда.
II
Утринното слънце разтапяше метала по крилете на самолета от Токио, преди той рязко да завие над ъгъла на залива, за да започне дългото спускане към пистата, която се протягаше над пристанището Виктория. В дъното на претъпкания салон туристическа класа на самолета ДЦ–6 красивата азиатска стюардеса вдигна микрофона и започна да рецитира последното протоколно съобщение на безупречен английски:
— Добре дошли в Хонконг. След няколко минути ще се приземим на летище Кай Так, с което и ще завърши нашето пътуване с полет 12 на ПанАм. Хонконг означава „Благоуханно пристанище“. Градът е разделен на няколко района. Пред самолета отляво може да видите полуостров Кау-Луун. Кау-Луун означава „Девет дракона“ и е получил името си преди 800 години от малкия император Пинг, който вярвал, че дракони наистина обитават осемте планински върха, ограждащи пристанището. Неговият министър-председател все пак му напомнил, че драконите са всъщност девет, тъй като древните китайци вярвали, че самият император също е дракон. Модерната част от града е на върха на полуострова и се казва Цимшацуй; там е и пазарът на Хонконг… Остров Хонконг е точно на ляво от нас в момента, а зад него е Южнокитайското море. От далечната страна на острова се намира пристанището Абърдийн…
Мъжът в тъмносивия костюм, настанен на място 19-В престана да слуша стюардесата. Свали тъмните си очила и започна да разтрива с два пръста носа си. Летеше вече близо двайсет и един часа. Имаше само три прекъсвания и очите, и вратът му бяха схванати. Макар че в туристическата класа му бе тясно, така той чувстваше, че е в безопасност и е по-незабележим, отколкото ако бе решил да пътува в предния салон, където хората бяха по-шумни и винаги готови да заговорят съседа си. Туристическата класа винаги осигуряваше анонимност.
Той извади паспорта си и провери данните още веднъж. Документът му удостоверяваше самоличността на Хауърд Бърнс от Бриджпорт, Кънектикът. Това бе добро прикритие, което той бе използвал пестеливо. Само Касеро знаеше за него. Получил бе паспорта преди повече от година, но той носеше белезите на активна употреба. Бе казал на Касеро: „Дай ми име, което да е видяло повечко път. Не искам нещо ново.“ И както обикновено Чико се бе справил добре.