— Не си ли мислиш понякога, че пак не сме случили с работата си? — запита Гризача.
— Мисля си го, но само когато съм буден — каза Шарки. — Да започваме.
— Растенията са идеални за нашата цел — каза Гризача. Той взе един от микрофонните копчета и плъзна иглата в стеблото на една широколистна калатея в ъгъла на стаята. Микрофончето бе насочено към леглото за масажи. Той прокара тънката жица надолу по стеблото на растението, като я прикрепяше със зелени лепенки. После забучи антената в меката почва отдолу и я посипа с малко пръст. Отвори едно от чекмеджетата в куфара си, извади малка тубичка със зелена боя от разноцветната редица и боядиса микрофона, така че той се сля с растението. Изправи се и се усмихна.
— Така. Тази стая е готова.
— Ами, ако тя започне да полива цветята? — запита Шарки. — Няма ли да повреди апарата?
— Няма. Всичко е със силиконово покритие. Херметично. Да се прехвърлим в другата стая.
Той застана в средата на стаята и щракна няколко пъти с пръсти, за да провери акустиката.
— Не е зле — каза той. — Съвсем не е зле. Цялата тая мебел и растенията ще поглъщат повечето от шумовия фон. Няма да имаме много отразен звук. Но трябва да се пазим от тези тонколони на тавана.
Този път той избра един голям фикус и забучи микрофона в дървесното му стебло, близо до пръстта. Боядиса го в кафяво, като си подсвиркваше тихо. Зарови и усилвателя. Шарки стоеше на балкона, като се взираше към паркинга, но почти не молеше да различи фигурите там.
— Хей, Шарк — каза Гризача, — помниш ли когато вкарах една малка радиостанция в учителската стая и хванахме как старият Детмън чука учителката по физкултура?
— Че как да забравя? Нали така си взех геометрията.
— Точно си спомних как тогава си мислехме: „Брей какви долни типове“. А нея си я биваше, Шарк. Отвсякъде. — Той изглади пръстта върху усилвателя. — Като си мисля сега, не мога да кажа, че обвинявам стария Детмън.
— Може би трябваше да изтъргуваме записа с нея, а? За какво ни е днес геометрията?
— Как се казваше тя?
— Мис Цици Торпедо.
— Не, истинското й име?
— Господ да ме убие, ако мога да си спомня.
Нищо не можеше да се види на паркинга. Шарки се върна в дневната.
— Цици Торпедо — повтори Гризача и се насочи към голямата спалня.
Долу на паркинга син мерцедес 450SL бавно навлезе в комплекса и спря пред източния блок. Радиостанцията на Шарки бръмна.
— Зебра едно, тук Зебра три — каза Ливингстън. — Имаме си компания.
— Побързай, Гриз, тя идва — каза Шарки. После натисна бутона на предавателя. — Зебра три, тук Зебра едно. Трябва ни малко време.
— Имате го — каза Папа.
Портиерът изтича от входа на сградата в дъжда и отвори вратата пред нея. Тя излезе от колата след дългия си, обут в коприна крак. Бе малко по-висока от портиера. След няколко крачки пъхна един долар в ръката му.
— Тръгва към фоайето — каза Ливингстън. Гризача, на колене пред растението, боядисваше микрофона. — Предавам я на вас.
Шарки тръгна да излиза от стаята, после се върна до нощната маса. Отвори чекмеджето, извади една от цигарите в табакерата и я пусна в джоба си.
— Да изчезваме, братле — каза той на Гризача, който проверяваше инструментите в куфара си.
— Липсва ми една четка — каза той. — Трябва да е някъде около тези растения.
— По дяволите — каза Шарки.
Папа видя синия мерцедес да спира пред блока и проследи как тя излезе с голяма пазарска чанта от него, даде бакшиш на портиера и тръгна в дъжда. Той натисна няколко копчета на единия асансьор, изпращайки го нагоре, после зачака пред другия. Тя влезе в сградата и се усмихна на охраната. Вървеше с леко повдигната брадичка и гледаше право пред себе си с лазурни очи, преливащи от живот. Бе по-висока, отколкото бе предполагал, и много изправена. Докато вървеше към асансьора, погледна Папа право в очите, но му се стори, че погледът й почти го пробива и стига някъде далеч зад него. Папа внезапно се почувства неловко, не от напрежение, а защото тя се оказваше най-зашеметяващото създание, което някога бе виждал.
Господи, помисли си той, не е за чудене, че се продава толкова скъпо.
Тя спря и се поколеба за момент пред асансьора, който вече пътуваше нагоре.
— Тръгна преди секунда — каза Папа. — Точно проверяваме този сега.
— Благодаря ви.
Глас благ, като перушина.
Тя застана до него.
Папа усети как врата му започва да се стопля.
— За кой етаж сте?
— Десети, моля.
Той натисна бутона и вратите се затвориха. Папа се отмести леко, така че да прикрие бутоните с тяло и внимателно натисна стопа. Асансьорът меко спря между етажите.