— О, и тук ли повреда? — промълви тя.
Папа натисна бутона на предавателя си.
— Ало… ало, там горе, хм, тук е Джонсън. Имам пътник в асансьора и… взе, че спря, все едно няма захранване.
— Нещо не е наред ли? — запита тя внимателно.
— Не — отвърна Папа. — Спират захранването само за секунда. Не се притеснявайте, млада госпожице. — Радиостанцията му изпращя. Беше гласът на Шарки.
— Да, да… извинявай, Джонсън, наложи се… регулираме ремъка за малко… но вече е готов. Давай, можеш да потегляш.
Папа натисна бутон номер 10 и асансьорът потегли.
— Извинявайте, че ви забавихме.
Тя се усмихна, като го гледаше право в очите.
— Няма нищо, моля ви.
Звучеше почти като шепот. Папа усети някакво вълнение, каквото не бе изпитвал от години.
— Хубаво време — заекна той, без да знае какво друго да каже.
— Да, и аз обичам дъжда — отговори тя засмяна.
Хубаво, да, помисли си Папа, какви ги дрънкам? Навън вилнее тайфун, а пък аз…
Асансьорът намали скоростта, спря и вратите се плъзнаха настрани. Шарки и Гризача стояха отпред. Домино погледна първо към Гризача, после към Шарки. За част от секундата се загледа в него, после устните й леко се отвориха и се извиха в усмивка.
— Здравейте — каза тя, докато минаваше край тях.
Шарки бе вкаменен, залепнал за пода, зашеметен, сякаш е бил бит до безсъзнание. В нея имаше нещо повече от елегантност и красота, имаше нещо друго. Нежност, каквато той не бе очаквал да види, и уязвимост, каквато долови в очите и гласа й. Наложи се Гризача да го дръпне за ръкава, за да го накара да се качи в асансьора. Уханието й още бе там. Той я наблюдаваше, докато вратите се затвориха.
— Така — каза Гризача. — Готови сме. Качваме се на покрива, правим по една проба и после може да прескочим до близкия Тако Бел за едно бързо „бурито“.
— Аз гласувам „за“ — усмихна се Папа.
Но Шарки не чуваше думите им. Бе като статуя, впила поглед в затворената врата. Само за броени секунди Домино бе взела своя нова жертва.
8
Де Лароза бе седнал на пода на мощната лодка, кръстосал крак връз крак. Забравена хаванска пура висеше незапалена между пръстите му. Той гледаше право напред като човек, потънал в собствените си мисли, докато лодката се носеше към северния край на езерото.
Неочаквано концентрацията му бе нарушена от състезателна моторница, която се стрелна от близкия кей, подскачайки като тънък, объл камък по набраздената от вятъра повърхност на езерото. Той проследи лодката със студен поглед, докато тя го заобиколи отдалеч и се плъзна още по-бързо на юг с писнал като разгневена оса мотор под уверената ръка на свития на кърмата състезател.
Още преди острият северен вятър да превърне следата на моторницата в бяла пяна, Де Лароза бе отново погълнат от мислите си, повтаряйки отново и отново една-единствена дума:
— Govmanah… govmanah… govmanah…
Това бе част от шинтоистката медитация, която бе овладял в Япония. За броени секунди епизодът с лодката бе забравен. Той бе изпаднал в транс, съзнанието му бе пречистено.
Веднъж потънал в идеалната си концентрация, той се зае с поредния си проблем така, както се заемаше с всяка друга задача. Методът му датираше отпреди три десетилетия, когато в Бразилия с цената на петгодишен труд и цяло състояние се бе превърнал във Виктор Де Лароза, създавайки една нова личност за човека, който си бе избрал да бъде. Това бяха трудните, опасни години след войната, когато параноята и страхът бяха постоянни негови спътници. Боеше се най-много от евреите, защото те можеха да станат слепите изпълнители на една жестока и иронична ирония на съдбата. Нацистите бяха дошли в Бразилия в търсене на анонимност, в опит да построят на дело пропадналите си мечти. А след тях дойдоха и еврейските командоси, хладнокръвни професионалисти, които настървено проверяваха всеки документ, следяха всички новодошли и методично елиминираха военнопрестъпниците. И винаги страх ръфаше гърдите му, при мисълта, че те може да се натъкнат случайно на него. Бе свикнал да се плаши от всяка стъпка зад себе си, да подозира всеки непознат. Страхът от всяка изненада бе червеят, загнездил се в червата му. И за да избягва изненадите, той се научи да ги предвижда, преди да са го споходили. Рефлексите му станаха смъртно точни и остри. Лъжеше, когато бе нужно, подкупваше, когато бе целесъобразно, наемаше убийци, когато се налагаше, за да дойде безмилостен, но все пак оцелял и преуспял в Хонконг, където вече бе Виктор Де Лароза — делови мъж от международен ранг, унищожаващ чуждестранни конкуренти, поглъщащ компании и строящ своята империя.