Методът му не се бе променил от тогава до сега. Първо, прочистваше съзнанието си от всякакво емоционално или личностно влияние — те само отслабваха логиката; второ, захранваше с фактите мозъчния си компютър: трето, разглеждаше всички възможности, алтернативи, опасности. Веднъж завършил този алгоритъм, логиката и разумът сами снасяха решението в мозъка му.
Седнал на кърмата на лодката сега, той анализираше фактите. Беше в безопасност, каквато не бе имал от трийсет години насам. Бяха подмамили Коригън в Атланта и го бяха елиминирали, а заедно с него и последната опасност да бъде разпознат. Партньорът му предстоеше да напусне страната, но Де Лароза вече нямаше усещането, че се нуждае от него. В Йокохама негови приятели от Якудза очакваха пътника, готови да се погрижат за него. Хочинс вече не бе кандидат, който можеше да се възприема като поредната ексцентрична еднодневка. С Лоуентол и неговите хора на борда той щеше да стане сериозен съперник и в крайна сметка фаворит.
Сега само Домино криеше заплаха. Нещо повече от заплаха, тя носеше опасност. Можеше да свърже Де Лароза с Хочинс и вероятно Коригън с Де Лароза. Без да съзнава, тя можеше да завърже примката, в която да увиснат всички.
Това бяха фактите. А връзките между тях? Хочинс не обичаше момичето, той бе станал роб на нейната сексуалност. Но той ясно бе взел решението си онази сутрин и макар да бе обещал, че ще помисли по въпроса, Де Лароза познаваше всички апетити, които властта подхранва. Като всички издигнали се самостоятелно мъже, Хочинс жестоко бранеше независимостта си. В крайна сметка той щеше да реши емоционално въпроса с Домино и Де Лароза знаеше, че няма да може да настоява за повече.
Защото той си даваше ясна сметка и за страстното желание на Хочинс да стане президент.
Изводът бе очевиден.
Вече взел решението си, Де Лароза се наведе напред, като закри с длани пурата от вятъра и я запали.
— Чанг — извика той на своя бодигард и китаецът се обърна към него. Освен мощното си телосложение Чанг имаше и дълбок белег, проточил се от челото, през окото, та чак до челюстта му. Окото му бе полузатворено от старата рана, а ирисът му бе побелял. Този белег само добавяше още едно измерение на и без това внушителните му размери. — Трябва да вдигнеш гюрука над тези седалки отзад — каза Де Лароза. — Много е хладно, за да пътувате на открито вече.
Чанг кимна и Де Лароза знаеше, че задачата ще бъде изпълнена до края на деня. Преди близо десет години Де Лароза бе спасил Чанг от затвор в Макао. Сега никоя работа не можеше да бъде обидна или твърде опасна за Чанг. Той бе посветил живота си на Де Лароза.
На двайсет мили северно от марината езерото се стесняваше и течението се усилваше. Около миля по-надолу реката с грохот се изпразваше в езерото. Районът бе пуст и рядко навестяван от пътници. Лодката намали скоростта и леко зави около гористия полуостров. Пред тях се разкри заливът и заедно с него странната форма на китайска яхта, отчасти прикрита от високите борове. Лъскавата й кърма се издигаше високо над водата, като леко се снишаваше към носа. Високите й мачти бяха наполовина скрити от тъмнооранжевите й платна, увити плътно около тях. Кабината бе леко наклонена напред, а на покрива й имаше дървени фигури на увити по корнизите кучета и дракони.
Чанг умело изви лодката до малкия понтон, спуснат от китайския съд и бързо я върза към него. После помогна на Де Лароза да слезе от нея. Едрият мъж бавно събра въжената стълба и за момент остана възхитен от съкровището си. Палубата и каютата блестяха, намазани с тиково масло във всяка извивка и цепнатина. Боята, макар и стара, бе идеално запазена. Той я бе кръстил Psalm-Lo, или „Тримата дяволи“, по легендата за трите дракона.
Де Лароза погледна към Чанг и посочи надолу под палубата.
— Hai — отговори Чанг.
Де Лароза знаеше, че тримата ориенталци, които обслужваха китайската яхта, презираха този Gwai-lo, дявол чуждоземец, който живееше на борда, макар че никога нямаше да кажат нещо такова на глас. Те бяха негови слуги, охрана и бойци вече дълги години. Всеки от тях бе майстор в карате, всеки от тях бе овладял и Тай Чи, Изкуството на мирния войн; всеки от тях изкусно боравеше с уйндзя, малкия стоманен диск с големината на сребърен долар и с дванайсет шипа по края, който в случай че бъдеше хвърлен и завъртян от силна китка, пронизваше черепа и разкъсваше дълбоко мозъка. И всеки от тях с религиозна последователност спазваше ритуалите на своите предци. За тях Gwai-lo бе страхливец, който убиваше без чест.
Де Лароза слезе долу. Кабината бе разделена на три. Под фордека всеки от тримата китайци имаше своя каюта, а зад тях в посока към кърмата бе трюмът. Над трюма имаше две каюти, едната обзаведена модерно, другата — украсена с антики, контрабандно прехвърлени от Кау-Луун, за да се избегнат новите забрани върху изнасянето на исторически ценности от колонията. Дневната представляваше музей: шкафове от тиково и розово дърво с оформени като скулптури дръжки и панти, дивани и столове, облечени с най-фината коприна, която можеше да се намери на „Улицата на перлите“, ръчно украсени мандарински щори от времето на детето император Пинг, преди осемстотин години; изящни статуетки от порцелан, нефрит и кристал.