Едната стена бе заета от махагонов шкаф със стъклени врати, облечен с червено кадифе отвътре, върху което лежаха няколко антични оръжия: самурайска сабя, украсена със скъпоценни камъни, богато инкрустиран боздуган; някакъв странен чук за хвърляне, няколко ками, чиито износени кръвни улеи намекваха за тъмно минало.
Де Лароза стоеше притихнал в затъмнената стая, търсейки… кой бе той сега? Партньорът му бе сменил толкова много имена с годините, че Де Лароза понякога трудно си припомняше как да се обръща към него във всеки момент. Хауърд? Да, Хауърд Бърнс, така се наричаше той сега.
При мен, ако не друго, поне избраното име си остана постоянно, помисли си Де Лароза.
Лодката се движеше меко по водата. Щорите заглушаваха шума от езерото, плисъка на водата по корпуса, триенето на рейте по мачтите, скърцането на гредите под краката. Каютата бе тиха.
И въпреки това Де Лароза знаеше, че той е там, усещаше смъртоносното му присъствие и нюхът му улавяше грозния дъх на смъртта, който се излъчваше от всяка пора по кожата на партньора му.
— Хауърд? — каза той, взирайки се в тъмните ъгли на каютата.
Отговор не последва. Но нещо помръдна, някакви сенки се раздвижиха и тогава той видя очите — бляскавите, студени очи на змия, която е нащрек. Бърнс се премести на светлината, която се процеждаше през прозорците и Де Лароза усети, че се намира в компанията на човек, който е пред прага на лудостта. Изпитото му лице отразяваше един живот, преминал в убиване на хора. Тънките му, стегнати пръсти бяха опасани с изпъкнали вени. Един мускул в челюстта му подскачаше в ритъма на пулса му. По лицето си носеше четината на неколкодневна посивяла брада, а ноздрите на орловия му нос се свиваха конвулсивно като на хищник, надушил нова плячка.
В едната си ръка държеше „Уудсмън“ двайсет и втори калибър, чиято дълга и тънка цев бе облечена в грозен заглушител.
Бърнс нищо не каза. Отиде бавно в средата на каютата, а очите му подскачаха трескаво във всички посоки.
Приближи се до Де Лароза с пламнали от гняв очи и вдигна пистолета на два пръста от сърцето му.
— Бум — извика той и ледена ръка стегна сърцето на Де Лароза. Току-що се размина на косъм със смъртта — каза той. — И друг път не ме дръж така. Не си пратил една дума от цяла седмица, дявол те взел.
Де Лароза впери поглед в пистолета.
— Не си прави такива шеги — прошепна той.
— Ти мислиш, че се шегувам? — размаха той пистолета и пак потъна в сенките. — Ти си мислиш, че се шегувам? Затворен тук между четири стени с тези твои проклети дяволи с дръпнатите очи? Не обелват дума. Разхождат се като сенки. Половината време не ги чувам, изобщо не зная къде са. Накрая и мен започнаха да ме хващат дяволите. През цялото време си играят смахнатите бавни танци, въртят се на един крак като отбор педерасти от някой идиотски балет. Телевизията е бълвоч. Всичко, което хваща това шибано радио, потъва в смущения…
Той внезапно замахна с ръка, стовари пистолета в говорителя на радиото. То изхвърча в ъгъла и се разби в мрака. Секунда след това вратата на люка се отвори и Чанг застана над тях, като изпрати свиреп поглед надолу със стегнати пръсти на ръцете. Бърнс вдигна пистолета си към китаеца.
— Разкарай се. Кажи на това копеле да се разкара…
Де Лароза вдигна ръка към Бърнс и бързо се обърна към Чанг:
— Jaaw hoy! Jaaw hoy — каза той бързо и китаецът изчезна. После се обърна към Бърнс. — Успокой се.
— Не ми казвай да се успокоя — изрева Бърнс. Лицето му бе почервеняло, очите му танцуваха от ъгъл в ъгъл, прескачайки между Де Лароза и вратата на люка. — Те ме подлудяват, тези твои маймуночовеци.
— Когато се движат така, те тренират Тай Чи, или Изкуството на мирния войн.
Бърнс размаха дулото на пистолета.
— Нека продължат да го тренират, нека още веднъж да се опитат да се ебават с мен и само на мирни войни ще ги направя.
— Да ги нападаш, е все едно да се биеш с водата. Когато ги удряш, все едно удряш въздух. Никой не може да им причини болка и никой не може да ги спре, когато са решени на нещо. Те могат да убият човек с един пръст. И имат заповед да те защитават с цената на всичко.