— Аз сам се защитавам. Двамата с Бетси нямаме нужда от друга защита. Патроните са накиснати в чесън. Знаеш ли какво значи това? Че с тях в тебе влиза отрова. Умираш, проклинайки собствената си майка за това, че те е родила.
Де Лароза потръпна несъзнателно.
— Моля те. Всичко е наред. Повярвай ми, бях много, много зает. Не исках да използвам радиостанцията, може да се окаже опасно. Отсега нататък ще идвам всеки ден…
— Отсега нататък! Докога, по дяволите?… — Бърнс отпусна рамене, пусна шумно пистолета на полирания шкаф от розово дърво и гневно разтри кокалчетата на юмрука си в късо подстриганата си коса. — Щеше само един месец да е нужен, за да се подготвиш. Господи, вече съм тук… откога? Осем седмици? Девет? Не се ебавай с мен, чуваш ли? Не се ебавай с мен!
— Никой не се ебава с теб, Хауърд. Паспорт, визи, пътуване — всичко това отнема време. Жена ти е в безопасност, прехвърлихме я в Канада, после през океана и в Йокохама. Никой не знае. Дори ФБР й изгуби следите. Всичко бе изпълнено идеално, както й обещахме.
— За мен съвсем не беше идеално. На два пъти си ме молил да свърша нещо за теб, два пъти за колко… за всичките трийсет години, откак се знаем? И двата пъти съм на място — щракна с пръсти той. — Хоп и готово. На часа, нали? Без грешка, нали? Всичко чисто до последния трик. Сега ти трябва да свършиш нещо за мен и се проточва вече цяла година.
Той крачеше из стаята на пръсти, целият напрегнат, нащрек, като боксьор на ринга, който опознава противника си. Нервите му бяха изопнати като струни на цигулка. Де Лароза почти чуваше как вибрират.
— Това не е моя територия, знам. Всъщност дори не зная къде по дяволите се намирам; насред някакво шибано езеро на сто километра от господ знае къде. По цял ден нямам к’во да правя, освен да се ослушвам как тези проклети маймуняци си правят забавените движения. Това е… Чуй ме, тук се сбъдва най-кошмарният ми сън, това е то за мен. Изведи ме оттук. Изведи ме от тук, Виктор.
В очите на Бърнс гореше лудост. Омраза и страх. Де Лароза виждаше всичко. Това не бе хладнокръвният убиец от Хонконг.
— Ти и идиотската ти идея, да видиш шибаната си мутра във всеки вестник по света. Чуй ме, приятел, за онази работа в Хонконг нямах нищо напротив — разбирам, че се бе стреснал, като видя онзи полковник от Италия. Но да засмуча тук Коригън, да му напълня главата с олово и после да ти го довлека обратно, точно в шибания ти заден двор, това си бе чиста лудост. Представи си, че е разказал на някого, а? Представи си, че е написал всичко някъде, за да се застрахова?
— Нямал е причина да прави всичко това. Смяташ, че е знаел, че му подготвяме клопка ли? — попита Де Лароза.
— За трийсет години доста затворническа мъдрост събира човек. Просто ти казвам, че можехме да го оставим на мира. Не трябваше да пускаме стръвта и да го примамваме тук само за да можеш да излезеш наяве след всичките тези години. Дявол те взел, ти имаш и кокала, имаш и мръвката. Сега и мършата ли желаеш?
— Нямаш представа какво значи да работиш толкова години, да постигнеш толкова много и отникъде да не виждаш признание.
— Много хубава представа си имам дори, скъпи, за всичко, за което се правиш на толкова горд. Всичко започна със златото. Не ми пука, ако ще и петдесет милиарда да си направил, защото нищо нямаше да стане, ако не бяха онези четири милиона, дето смъкнахме от Чичо Сам. Както и да го въртиш и двамата сме крадци. Мошеникът си е мошеник. Може и да е гениален, но пак си е мошеник. И това няма да го промениш, като си сложиш смахнатата снимка по вестниците.
— Ти просто не можеш да схванеш какво бяха всичките тези години за мен. Години наред да си крия лицето, да оставям другите да обират овациите, да дават интервютата…
— Почакай, и аз самият съм на тъмно вече седем години. Не ми обяснявай какво значи да живееш с лице към стената. Само ти казвам, че не беше нужно да изтегляме Коригън тук. Но и това направих, нали?… Макар и да не бе част от договора ни, като един вид личен подарък, от мен за теб, разбираш ли?
— Хауърд, трийсет години живях със страха от деня, в който Коригън ще излезе от затвора. С мисълта как някой ден ще се обърна в летището и ще се окажа лице в лице с него.
— Нямаше шанс да те познае след всичките тези години.
— В това никога не бих могъл да съм сигурен. А ако ме познаеше и ти би могъл да пострадаш.
— Да, да, да, разбирам накъде биеш. Какво искаш от мен все пак, а? Да не мислиш, че ми бе лесно да изиграя лъжливата си смърт за втори път? Моята старица… още не може да й го побере главата. Но стореното — сторено. Нали? Коригън е „капут“. Сега искам да ме изведеш оттук!