— Много скоро, обещавам ти.
Тънка струйка пот започна да се свлича по челото на Бърнс. Той я избърса с опакото на ръката си.
Де Лароза отиде предпазливо до шкафа и вдигна пистолета за дулото. Бърнс се извърна бързо като лястовица, направи две крачки, и рязко измъкна пистолета от ръката му, като го изви остро към тялото на Де Лароза.
— И не ми докосвай оръжието. Ясно ли ти е? Никой не може да ми докосва оръжието!
— Разбира се, разбира се.
Бърнс прибра пистолета обратно подмишница.
— Само… разбираш ли, този шкаф е отпреди шестстотин години…
— Майната му на шкафа — отряза го Бърнс. — Пука ми, ако ще и Мойсей да си е държал дрогата в него. Кога ще изляза от този шибан зандан? Далече от китайците?
— Още няколко дни.
— По дяволите!
— Само още няколко дни, Хауърд.
— Прекалено много е!
— Остана само паспортът, Хауърд. Трябва да е чист, без никакви куки. После, никакви проблеми. Всичко това се прави за самия теб.
Бърнс се облегна на стената, дишайки тежко. Обърса устата си с длан и разтри нос с пръсти.
— Твърде стар съм вече за това — каза той.
— Зная, зная.
Бърнс вдигна бързо поглед към него и каза:
— Което не значи, че съм изгубил форма. Не се налага да те вмирисвам на барут, за да те убедя, че още ме бива, нали?
— Нищо такова не съм казал, Хауърд.
— Обичам всичко да става бързо, без разиграване. И сега ме преследват. На теб май това не ти е ясно, а, Виктор?
— Не си прав.
Не, той не разбираше нищо. Виктор държеше всичко в ръцете си. А той, той бе изгубил години, за да си изгради прикритие, после го бе проиграл и сега пак подскачаше от скала на скала, като лисица, подгонена по петите от хрътки. Де Лароза бе стигнал до някакво решение — шанс да избяга от него завинаги. Но колкото повече се приближаваше то, толкова по-ужасяващ ставаше този изход. Вътрешностите му горяха, червата му се бунтуваха лудо.
Бърнс въздъхна и се облегна на стената, като дишаше шумно през устата. В очите му се събраха сълзи.
— Не се бой, приятелю, обещавам ти, вече си почти навън.
— Да, да, надявам се, че си прав. Надявам се.
— Взимал ли си, хм… продължаваш ли още с… хапчетата?
Очите на Бърнс подскочиха като оси и той изгледа свирепо Де Лароза.
— И какво от това? Какво, ако ги взимам? Да, сложих си една доза, взех едно червено, да живна сутринта. Това какво ти влиза в работата?
— Нищо, разбира се…
— Ти си от големите клечки, Виктор. Ти си лапнал по вестниците, аз си гълтам червенушките. Аз глътвам едно, ти правиш един милион. Никаква разлика, никаква.
Той разтри китката с дланта си, после я разтресе, сякаш се бе схванала.
— Сега съм по-добре. Просто ме хванаха дяволите. Но казвам ти, Виктор — той снижи гласа си, пристъпвайки толкова близо до Де Лароза, че чесънът от дъха му почти насълзи очите на бизнесмена, — за всичко са виновни тези азиатци. Ще им кажеш ли да престанат с тези бавни движения, докато съм тук? Това направо ме подлудява. Не съм на себе си, разбираш ли?
— Ще поговоря с тях, Хауърд. Но то е част от тяхната дисциплина. Нещо, което трябва да правят всеки ден. Все пак ще им кажа да го правят в предните каюти, не отзад, ако те разстройва.
— Разстройва ме. Разстройва ме и още как.
Де Лароза кимна.
— Не съм свикнал с това, разбираш ли? Заключен тук като в клетка. Съвсем не съм свикнал така. По дяволите, какво не бих дал за един ден на хиподрума. Да погледам кобилите, да изгубя малко, да спечеля нещо. Или да хвана мач на „Джетс“, да погледам как Намат стреля от центъра. Разбираш ли, трябва ми действие, а не да седя тук със скръстени ръце.
Де Лароза се отдалечи от него, седна на стол в срещуположния ъгъл на каютата, и запали пурата си, която бе изгаснала. Сега е моментът, помисли си той, но трябваше да внимава с тази ситуация. Като че ли е твърде неспокоен. Може би Бърнс съвсем бе изперкал.
— Ако обичаш? — каза Бърнс.
— Моля?
— Пурата, ако обичаш. Вони ми на изгоряла мърша, Виктор. Господи, и без това е достатъчно тясно тук.
— Извинявай.
— Няма нищо. Просто не понасям лодки. Сега само остава да ми се пригади. Ще си повърна червата, казвам ти.
— Това е само едно езеро.
— Не понасям лодки! — гласът му отново се повиши, почти до истерия.
— Разбирам, разбирам.
— Божичко, не обичам, когато съм така — поклати глава Бърнс. — Искам всичко да е наред, без нерви. Гладко като лед. Извинявай…
— Няма нищо, моля те. Бях се замислил… — той спря за момент, опитвайки се да намери нужните думи.
— Да?
— Изникна една ситуация. Нещо непредвидено. Ако се чувстваш, хм, готов… Би ти създало работа за ден-два. Не, не, няма смисъл. Забрави го.