— Какво да забравя? Нищо не си ми казал, че да го забравям.
— Не става.
— Не искаш ли да ми кажеш първо? Да ме оставиш сам да реша?
— Става въпрос за момичето.
— Кое момиче?
— Казах ти за нея. Домино.
— Онази, която си поделяте с Хочинс. Същата ли?
— Не е точно така. Той не знае нищо за мен и нея.
Бърнс се разсмя гръмко. Седна до Де Лароза и го потупа силно по коляното няколко пъти.
— Бива си те, ей Богу. И двамата чукате една и съща курва, а той няма представа, че и друг му я мушка. Помни ми думата, Виктор, не са ти мили ташаците на теб.
— Не е смешно.
— За мен е. Чувал ли си за Анжел Карильо? Голям дон във Филаделфия, сигурно даже големият дон във Фили? Не? Е, значи не четеш достатъчно, защото Анжел се появява по вестниците от време на време. Имаше той един човек, казваше се Дони Дъфилд, ирландски хлапак, но добра ръка. Много бърз. Когато трябваше да се очисти някой, не му трябваше подготовка. Излиза, свършва и после отива някъде да пие една бира. Както и да е, Дони запознава Анжел с тази курва, дето Дони я клати още от гимназията. Страшно парче. И Анжел взема, че си пада по нея: започва да я извежда, купува й боклуци, бижута и всякакви там идиотщини. Наема й някакъв уютен апартамент. А през цялото време Дони продължава да я мушка между разходките. Продължава и още как! Искам да кажа, Анжел може и да я събаря веднъж, два пъти седмично, а Дони й го топва сутрин, обед и вечер. Знаеш ги тези идиоти, дето го държат изправен по трийсет и шест часа на денонощие. Но Анжел разбира и натиква Дони там долу в хладилника и му казва: „Как тъй се осмеляваш да ми чукаш момичето?“ А Дони казва: „Тя от къде на къде ще е твое момиче? Аз я чукам много преди теб.“ А Анжел казва: „Да, но сега е моя.“ И вади бащиния си скалпел и фуит! отрязва му го чисто, като с бръснач, заедно с ташаците. „Добре“ — казва после Анжел. — „Искаше си я, на ти я.“ И му я връща обратно на стария Дони, който сега трябва да пикае през дупка в корема си. Смешно, нали? Какво чувство за хумор — Бърнс се облегна назад в стола си и пак се засмя.
Де Лароза разтри с длани настръхналите си ръце.
— Не виждам аналогията — каза той.
— Не правиш връзката, а?
— Сериозно се съмнявам, че Доналд Хочинс е способен да кастрира някого.
— Ти пак ме разбираш буквално. Не казвам, че ще го направи точно така. Но каква е разликата между него и Анжел Карильо? И двамата са тузари, Виктор. От тях нищо не можеш да вземеш. Анжел поне сам реже. Хочинс нарежда на друг. Може и по друг начин да го прави, но крайният резултат си е пак същият. Както се казва, не се ебавай със Стив Маккуин, щото от неговия пистолет по-голям няма. Ако бях на теб, щях да бия отбой.
— Не е там работата. Не мога да му кажа за нея. Че е проститутка, искам да кажа. Все пак, нали аз ги запознах. Твърде голям е залогът.
— Ами остави го да си троши главата с нея. Нека ти кажа нещо, партньоре, най-добре си е да си зад кулисите. Най-добре е да си невидим, разбираш ли ме?
— Аз само давам съвети.
— И пари — добави Бърнс злобно.
— Да, пари. Този човек ще е следващият ни президент.
— Не те разбирам, Виктор. Какво значи всичко това за теб? Да рискуваш така безразсъдно. Плашеше се, че Коригън ще те разпознае, е, сега и друг може да го направи. И всичко това за да можеш да звъниш в Белия дом, всеки път когато ти се прииска? Голяма работа!
— Това искам. А ти какво искаш? Да излизаш на улицата като свободен човек, нали? Да сложиш кръст на миналото. Аз вече привърших с този въпрос. Ние с теб играем различни игри.
— Играл съм единствената игра, която умея. Вълкът, знаеш, нрава си не мени.
— Е, в крайна сметка ще получиш това, което искаш.
— Аз все още трябва да разчиствам свидетели, Виктор. Не знам дали някога ще свършат. Така ми бе писано още от преди да те срещна. Започна се още докато бях хлапе. Да не мислиш, че човек някога може да се откачи? По дяволите, излизаш от играта само с краката напред и с рози около лицето. Само някой да ми види мутрата и всяка мушка в тази шибана страна ще се вдигне срещу мен. Да не мислиш, че през всичките тези години в Небраска ми е било лесно да живея като някакъв смачкан търговец на ризи? Едно искам само, да ме прикриеш, докато пак изчезна. И ще отида някъде, където ще се излежавам на слънце, докато получа лунички. Вече съм на петдесет и шест, не ми остава кой знае колко време. Но искам, колкото е, да го използвам. Искам, колкото е останало, да е хубаво, разбираш ли? Няма да е лесно сега да се пазя и от федералните, и от семейството си. И какво ще ми помогнат всичките тези милиони, които си натрупал за мен, ако няма да мога да им се радвам на спокойствие, а?