Де Лароза си играеше с пурата си.
— Има и още нещо — каза той.
— Нима? Как така?
— Тя знае нещо. Видяла те е с Коригън онази нощ. На излизане от офиса ми.
— Видяла ме е как очиствам Коригън?
— Не. Видяла те е след това. Как го слагаш в колата.
— Но ме е видяла, така ли?
— Честно казано, мисля, че не би могла да те разпознае.
— Ха, ха. Дрън-дрън — Бърнс присви очи. Дъхът му изсъска през стиснатите зъби. — Видяла ме е! Видяла ме е!
— Беше тъмно. Може да е…
— Видяла ме е — Бърнс стана и започна да крачи из каютата. Разтри пак китката си и плесна с ръце. — Добре, значи те стигат до Коригън. Рано или късно ще го открият. Може дори да разберат кой е. Слагат му снимката във вестника и тя разпознава него. Води ги на мястото. Пред вратата ти. И тогава започват да я разхождат из томовете със снимките на касапите. Може и да не ме е видяла, но може и да е видяла достатъчно, за да ме разпознае по снимката. — Той се обърна и погледна към Де Лароза. — Схващаш ли? Тя ме свързва с Коригън пред твоята врата и гледай какво става оттук нататък. Помисли ли вече за това?
Де Лароза кимна.
— Не бях, хм… не исках да те притеснявам — каза Де Лароза.
— Не искал да ме притеснява. И затова ме оставяш да се мотая тук, докато всичко ми се струпа отгоре.
— Става въпрос и за двама ни.
— Аз ударих онази нощ. Както и в Хонконг преди това. Аз! — изрева Бърнс. — Мен ще разкъсат, ако дойдат. Ти може и да се простиш с твоите планове, Виктор, но аз заминавам право в газовата камера.
— Е… — започна Де Лароза и не довърши.
— В рекета си имаме една поговорка: „Въжето има само една примка“. И знаеш ли какво значи това, Виктор? Че и аз имам само една шия. Колко пъти си мислиш, че мога да я подлагам на сатъра? Защо чак сега ми казваш за това?
— Току-що разбрах и аз.
— Кога?
— По обяд.
— Господи! Не ти вярвам. Не вярвам и на една шибана твоя дума. Ето я тази курва пред нас, готова да ни провеси и двамата за вратовете по-високо от кулата в Пиза, и ти продължаваш да се мотаеш. Току-що ми казваш, че не си знаел как да се оправиш с нея и Хочинс, защото още я чукаш. Исусе Христе!
— Не е така. Говорих с нея. Казах й да излезе от живота на Хочинс. Тя представлява заплаха за бъдещето му.
— Е, басирам се, че тя те е разцелувала от радост.
— Не, не бе доволна. Прав си.
— Как искаш да ти го обясня? В картинки ли? Вътре си, Виктор, отвсякъде. Питай Адам, ако не ми вярваш. Питай Йоан Кръстител. Питай Самсон. Когото поискаш. Тя ще остане с него. Той отлита за Вашингтон, тя е в следващия самолет. Но не е там въпросът. Знаеш ли какъв е въпросът, Виктор? Може ли тя да ни разкрие? Може ли да забучи пръст в моята мутра заради Коригън? И ако отговорът е. „Може би“, „може би“ тук значи „да“.
Де Лароза мълчеше. Ужасно му се искаше да си запали пурата. Навън грохотът на първата светкавица бавно разкъса тишината.
— Чуй само. Ще вали като из ведро — каза Бърнс. После замълча. Соковете на треската бавно започваха да се процеждат. Усещаше първия гъдел на възбудата, първото вълнение от похотта. Дланите го засърбяха. Облиза устни.
Де Лароза се качи по стълбите и отвори вратата на люка, която водеше към палубата, наблюдавайки как буреносните облаци препускат заплашително по небето. Запали пурата си и остави силния студен вятър да разсее дима над езерото.
— Знаеш ли къде живее тя? — запита Бърнс.
— Да. Дори… ще ходя там довечера.
Бърнс поклати глава.
— Не е за вярване.
— Днес е нещо по-особено. Един вид сбогом. Отдавна познавам тази жена — каза Де Лароза. После добави: — Може би твърде отдавна.
Бърнс се ухили, но в озъбената му усмивка нямаше радост.
— Отдавна, но до тук. Разбираш ме, нали?
Де Лароза се обърна и го погледна:
— Какво искаш да кажеш?
— Хайде, без стари трикове, „какво искам да кажа“. Знаеш какво. Не се прави на глупак, защото знам, че не си.
Блясъкът от светкавица внезапно освети Де Лароза. Секунда по-късно дойде и гръм, изплющял като камшик по близките дървета. Бърнс, изглежда, намираше източник на сила във всичко това. Очите му изгубиха студения си блясък и грейнаха бодро.
— Отиваш точно на място — каза той. — И ще подготвиш терена за мен. И ти си в лодката, Виктор, защото нямаме много време. Разбра ли?
Де Лароза не отговори. Долната му устна започна да трепери. Мислеше си за вечерта, за това как ще се люби с нея. Бърнс бе абсолютно спокоен, отново се бе превърнал в машина за убиване, смазвана от привкуса на очаквана смърт.
— Ти добре се справи, Виктор — каза той.
Не те разбирам.