— Естествено, че разбираш. Не дойде просто така да ми изредиш всичките тези глупости за паспорта ми и разните ти там врели-некипели. Ти дойде, за да наточиш острието на ножа. Не съм ли прав?
Де Лароза мълчеше. Вперил бе поглед в пурата си.
— Но не ти се сърдя за това, Виктор. Всъщност трябва да ти призная, че в известен смисъл ти си същият като мен. Тихо и кротко си готов да убиеш и собствената си майка, ако това ще ти гарантира малко безопасност. Но добре го изигра. Просто като две и две. Тук си, защото мацето трябва да глътне олово и аз съм този, който може да свърши тази работа. Не съм ли прав, Виктор?
Де Лароза не откъсваше поглед от пода. Накрая бавно кимна с глава.
— Хайде, да те чуя как го казваш на глас, партньоре.
Де Лароза продължаваше да гледа вторачен надолу.
— Хайде да те чуя — каза Бърнс остро. — Високо и ясно.
Де Лароза мълчеше.
— Кажи го.
Де Лароза отвори уста, за да каже нещо. Устните му се раздвижиха, но звук не излезе от устата му. Той се изкашля, опита се да прочисти гърлото си.
— Кажи го!
Гласът бе дрезгав и сякаш идваше отдалеч.
— Убий я — каза Де Лароза.
Бърнс се ухили:
— Виждаш ли колко е лесно, щом се опиташ.
9
Мравката бе голяма като слон. Пълзеше по тавана и докато я гледаше, Шарки се чудеше какво може да търси една мравка на покрива на дванайсететажна сграда.
Седене и чакане. Скука. Проклятието, наречено следене.
Добре че Ливингстън му бе осигурил „полеви“ по неговите думи комплект — армейско походно легло, одеяло, електрическа тенджера, няколко пакета супи на прах и кафе. Това помагаше. На улицата отдолу бяха оставили и кола, близо до изхода от паркинга на блока, в случай че се наложи обектът да бъде следен надалече.
Но нямаше какво да се чете. След целия си опит в подобна работа Шарки бе длъжен да се сети да вземе някоя книга. И това щеше да продължи, докато Папа го смени в осем сутринта.
Той лежеше със сгънато под главата си одеяло, със слушалки на ушите и гледаше как мравката изприпка по тавана и тръгна надолу по стената. Касетата в магнитофона за дневната на Домино се завъртя тихо на пода до леглото. Бе включила радиото. Лед Цепелин гръмна в ушите му.
Тя ходеше напред-назад, пееше си на глас и касетофоните за спалнята и стаята за масажи ту включваха, ту изключваха, докато тя влизаше и излизаше от тях. Бе в голямата спалня, когато се обади по телефона.
— Ало, може ли да говоря с мистър Маунд, моля?… Здравейте, Домино е… Добре, а вие?… О, наистина ли? Чудесно… Опасявах се, че може да съм закъсняла… Благодаря ви, много сте мил. За довечера. Надявам се, че не съм ви затруднила особено… Чудесно, след десет минути ще съм при вас. До скоро.
Добре. Значи щеше да може да си вземе някаква книжка или списания. Той си облече пуловера, оправи косата си и слезе до деветия етаж, като първо се увери, че асансьорът, който взе, не бе спрял на десетия. Не искаше да се окаже в същия асансьор с нея. Отиде до резервната кола, син шевролет, и зачака в студения дъждец. След няколко минути вратата се отвори и синият мерцедес излезе.
Проследи я надолу по „Пийчтрий“, като поддържаше трийсетина метра дистанция. Когато тя зави към паркинга на „Маундс“, той подмина магазина, направи обратен завой и бавно се върна, като я изчака да влезе в сградата.
„Маундс“ бе кулинарен магазин, вероятно най-добрият в града. Имаше два входа, главният, към „Пийчтрий“ и страничен, към близкия снекбар. Той си взе едно кафе и застана на входа, без да сваля очи от нея, като отпиваше от чашата. Тя бе в далечния край на магазина и говореше с Маунд — висок, белокос и любезен мъж, който, изглежда, добре я познаваше. Той й даде две консервени кутии и тя ги сложи в пазарската си количка.
Ами ако ме познае, замисли си Шарки. Ако ме е запомнила от асансьора?
Той отиде до щанда за плодове, взе малко бяло грозде без семки и пет-шест твърди ябълки, после започна да обикаля магазина, като стоеше през два-три рафта встрани, на прилично разстояние зад нея. Стигна до щанда за книги и както бе с гръб към нея, потърси нещо подходящо за себе си. Избра си някакъв нов дебел роман от Ъруин Шоу и после предпазливо погледна през рамо.
Бе изчезнала.
Насочи се към касата, като надзърташе над върховете на рафтовете. Стигна до края на своя коридор, когато тя ненадейно се появи. Беше се навела да вземе някакви бисквити и сега бяха лице срещу лице, на няколко крачки един от друг. Той остави количката си, върна се обратно, гледайки безцелно по рафтовете, сякаш бе забравил нещо. На връщане тя гледаше в обратна посока и той бързо избута количката си напред към касата.
Някаква възрастна дама стигна до касата едновременно с Шарки. Той се усмихна неохотно и й даде знак да застане пред него.