Мъжът, носещ името Бърнс, бе среден на ръст, слаб, с няколко сребристи кичура в късо подстриганата си черна коса. Бе облечен в непретенциозен делови костюм, носеше тъмни очила и бе проспал по-голямата част от пътя от Токио. Събуден бе само веднъж за закуска. Храната, която му предложиха, бе студена, но той я погълна, без да се оплаква, за да не привлича излишно внимание.
Отърси се от сънливата умора на тежкото пътуване и извади от джоба на сакото си малко хапче, което небрежно глътна без вода. Амфетаминът бе умерено силен, точно колкото да го накара да живне отново. После се облегна спокойно и започна да отмята наум с по една ключова дума всяка подробност от предстоящата си работа: хотел „Пенинсула“ на булевард „Кау-Луун“. Джордж Уан, фирма „Кралски ориенталски килими“, телефон 5–220697. Ферибот до острова. Трети кей на залива Тайфун шелтър. Среща по пладне. Кафяв ролс-ройс.
Елементарно. Никакви уловки. Той се притисна до облегалката за по-сигурно, докато самолетът опря с лек удар пистата и започна да маневрира към терминала. Премина нехайно митническия контрол; целият му багаж бе само един сак, с една риза, чорапи, кат бельо и тоалетни принадлежности. Никакви хапчета, дори и аспирин. Щом се озова в сградата на летището, той влезе в обменното бюро и смени петстотин щатски долара за две хиляди и петстотин хонконгски долара. После излезе навън и взе такси.
Пътят до хотел „Пенинсула“ му отне само петнайсет минути. Управителят — нисък и пълен азиатец с лъскаво копринено кимоно — го записа в книгата и му подаде плик.
— Очакват ви, мистър Бърнс. Мисля, че има пратка за вас. Да наредя ли на портиера да я получи вместо вас?
— Не, ще я взема сам — отговори Бърнс с тих, равен глас.
Управителят натисна бутона на звънеца, портиерът се появи и последва Бърнс през фоайето в хотелския офис, където всред царящия безпорядък жена на средна възраст четеше сутрешния вестник. Бърнс разкъса плика и извади оттам бележка и ключ. Подаде бележката на жената и в замяна получи от нея ново дипломатическо куфарче, което отказа да даде на портиера.
Стаята бе на петия етаж, стара и елегантно обзаведена, с изглед към пристанището. От другата страна на залива остров Хонконг блестеше като бижу на утринното слънце.
— Много хубаво — каза той и отпрати пиколото с малък бакшиш.
Седна на леглото и отключи куфара. Вътре имаше пистолет с източена цев и заглушител, найлонова корда, дълга метър и двайсет и чифт тънки, хирургически ръкавици. В джоба на капака на куфара имаше шест патрона и медицинско пликче с две хапчета. Оттам извади и тънък пакет памучни превръзки.
Отлично, каза си Бърнс. Засега всичко вървеше като по часовник.
Бърнс сложи хирургическите ръкавици, свали патронника и заглушителя на оръжието и го огледа с педантичността на стар майстор; провери цевта и иглата, преди да го сглоби отново и да го простреля на сухо два пъти. Бе почистен и прясно смазан, макар и да не бе нов. Доволен, Бърнс зареди шестте патрона в барабана и върна пистолета на мястото му. После извади найлоновата корда и след като уви всеки край няколко пъти около пръстите си, я изпъна с плющене няколко пъти. Сгъна на два ката въженцето, върза го на възел по средата и го върна в куфара. Остави едно от хапчетата в джоба си, а другото — обратно в плика, свали ръкавиците направо в куфара, заключи го и го постави в чекмеджето.
Погледна часовника си. Осем и четирийсет. Отвори сака и от кожената си тоалетна чанта извади малък будилник. Нагласи го за 11:15, после се обади на рецепцията.
— Бих желал да ми позвъните в единайсет и петнайсет тази сутрин — каза той. — Това прави след два часа и половина.
— Да, сър — отговори телефонистката, — единайсет и петнайсет.
Бърнс разхлаби възела на вратовръзката си, легна на леглото, скръстил ръце на гърдите си, и моментално заспа.
В 11:25 Чан Лун Чай затвори магазинчето си за антични предмети, окачи табела, на която пишеше, че ще се върне след десет минути и потъна в пещта на „Улицата на котката“. Маранята превръщаше претъпкания пазар в танцуващ мираж, но той бързо си пробиваше път в тълпата от китайци, туристи и моряци към телефонната кабина до съседната пресечка.
Пълен англичанин, твърде дебело облечен за лятната горещина, стегнат в раздърпана вратовръзка и плувнал в реки от пот, ревеше в телефонната слушалка, докато жена му, почти толкова окаяна на вид, чакаше пред кабината, превила гръб под куп чанти и пакети.