Ритъмът на музиката се промени и тя запя с Джони Мичъл.
Провери водата с крак, плъзна се в сапунената топлина и потъна в нея — отпусната, с лице нагоре, милваща бедрата си. Палецът й попадна на пъпа й остана на ръба му, докато останалите й пръсти потънаха между краката й тя бавно ги сви нагоре, докато си мислеше за асансьорния техник, за стегнатото му жилаво тяло, за загорялото лице и разбития му нос.
И докато Домино се приготвяше за Виктор, мисълта за асансьорния техник не я оставяше на мира. Отново и отново…
Тя отвори вратата още при първото позвъняване и застана лице в лице с Шарки, леко повдигнала брадичка, с високомерен, почти дяволит поглед в очите. Гъстата й черна коса още не бе изсъхнала и висеше влажна около ушите й. Не носеше никакъв грим. Нямаше нужда от него и тя знаеше това. Бе облечена в алено кимоно, което се спускаше чак до пода, цялото от коприна, извезано с яркожълто по края и с дълги цепки от двете страни, които стигаха почти до кръста. Под тази дреха нямаше нищо — нищо, освен самата нея, червената материя бе заспала върху гърдите й, обгърнала хълбоците й и равния стомах. Очите й блестяха палаво. Шарки усети сладкия дъх на марихуана около себе си.
Тя се усмихна и каза:
— Е, току-що изгубих един бас със себе си.
— Как така?
— Заложих, че няма да дойдете.
— Винаги мога да си тръгна.
Тя отстъпи назад, отвори широко вратата и се облегна на рамката, навела глава на една страна.
— Не, не — каза тя. — Няма да си тръгнете.
Той мина покрай нея и влезе в познатата дневна, огледа се и се престори на изненадан:
— Много е елегантно.
Тя затвори вратата, приближи се съвсем близо до него, вперила поглед в лицето му, и след няколко секунди каза:
— Благодаря.
Беше подготвила масата с опушеното стъкло. Покривки от лен и изящни сребърни прибори, китайски порцелан и високи, тънки винени чаши.
— Ако искате да се измиете, можете ето там — тя посочи към банята. Вратата към стаята за масажи бе затворена. Той влезе в банята и си изми ръцете. Ъглите на огледалото бяха още замъглени и стаята пазеше топлината от спомена за банята й с лекото ухание на шампоана.
Когато се върна в дневната, тя наливаше бяло вино. Прикани го да седне. От купата със супа се вдигаше пара.
Грамофонът се въртеше и из стаята се носеше нежна балада, изпълнявана почти нехайно от някакъв французин…
— Хубава песен — каза Шарки. — Мисля, че не съм я чувал по-рано.
— Казва се „Мечтите на твоята душа“. Любимата ми песен. На Клод Дьо Ла. Във Франция е много популярен, но тук албумите му трудно се намират. Американците не ценят романтичните певци вече, нали?
— Да, наистина.
Радвам се, че ти хареса.
— Рад…
— Моля?
— Нищо.
Започваш да ставаш нахална. Не бързай.
Той разбърка жълтата мазнина по повърхността на супата. Тя вдигна чашата си:
— Bon appetit — каза тя.
— Мерси.
Чашите звъннаха. Тя опря лакти на масата, както бе с чашата в ръка, и се наведе напред, впила дълбоките си сини очи в него.
— Трябва да ви попитам нещо — каза тя много тихо, почти доверително.
Господи, нима е разбрала? Или нещо подозира?
— Стреляйте — каза той.
— Как се сдобихте с това? — каза тя, като посочи към носа му.
— Кое?
Тя протегна ръка и леко прокара средния си пръст между очите му, спирайки за момент там, където носът му бе леко сплескан.
— Това — каза тя.
— А, това ли?
— Аха — каза тя и добави: — Ако е нещо неромантично, като да кажем, че ви е ударила асансьорна врата или нещо такова, излъжете ме.
— Първото нещо, което преподават в училището за асансьорни техници, е, как да не си пъхаш носа във вратата.
Тя се засмя и смехът й се превърна в усмивка, която остана на лицето й.
— Ами веднъж в гимназията един побойник ме удари с тухла по носа.
Тя замълча и после пак се засмя: