— Наистина ли?
— Наистина.
— И вие какво направихте?
— Той беше горе-долу един метър по-висок от мен, така че отидох и се записах да тренирам бокс и след шест месеца го намерих и му теглих един хубав бой.
Сега вече тя се разсмя още по-силно и поклати глава недоверчиво:
— Наистина ли така стана? Наистина ли го направихте?
— Дума да няма. Приемате ли го?
— О, да. Изобщо не възразявам. Ако е лъжа, нека си остане така.
Това действително бе лъжа, макар че един побойник — Джони Троубридж — наистина го бе ударил с тухла и той наистина бе тренирал бокс, за да го смачка от пердах една година по-късно. Но носът му бе счупен в една затворена улица зад автогарата през първата му година в полицията. Един пияница бе запратил по него капака на една кофа за смет с изненадващо голяма точност.
— Радвам се, че уредихме този въпрос — въздъхна тя.
— Кой?
— За вашия нос.
— Притеснява ли ви той?
Тя поклати глава бавно, като го гледаше внимателно.
— Не. Той ви придава характер.
— Мерси.
— Изяжте си супата, преди да е изстинала.
Горе на покрива лентата се въртеше и записваше разговора им. Той си представи как останалите момчета от машината щяха да го слушат. Знаеше как щеше да реагира Гризача. Но Фриско? Ливингстън? Папа? А Прилепа? Прилепа щеше да получи инфаркт. Както си седеше в офиса, лицето му щеше да почервенее, после да посинее, щеше да се хване за сърцето, да изплези език като риба на сухо и да падне мъртъв на пода. Може би ще се наложи да изтрия тази лента.
Той вдигна лъжицата към устните си и опита от супата. Бе невъобразима. Фантастична. Супа не бе подходяща дума за тази субстанция. Това бе амброзия. Той я задържа в устата си за момент, наслаждавайки се на аромата, преди да я погълне.
— Е? — запита тя.
— Невероятно…
— Невероятно добре или невероятно зле.
— Добре? Господи, та тя е… историческа.
„Историческа“! Забележителен избор на думи.
— Аз, разбира се, не съм специалист. Вашият приятел китаец ли е?
— Не, но е живял в Далечния изток няколко години.
Той ли ще е жертвата? Вечерята след два часа ли ще положи примката? Шарки реши да не настоява за повече информация.
— Често ли храните мъже от супермаркетите? — запита той.
— Само от „Маундс“. Никога не бих прибрала сам мъж от кой да е супермаркет.
Той се засмя.
— Всъщност на мен ми дожаля за вас. Изглеждахте толкова изтерзан, скитайки сам между рафтовете, без да знаете какво да си купите. Обикновено мога да разпозная ергените в магазина. Те никога не правят разлика между това, което искат и това, от което се нуждаят. В крайна сметка, резултатът е обикновено трагичен.
Тя се облегна напред и пак погали счупеното място на носа му. Тръпки го побиха. Чувстваше се като ученик. Реагираше като хлапак. Но му харесваше. Този пръст можеш да го оставиш там до края на вечерта, помисли си той. А пръстите ти са като крила на пеперуда.
— Знаете ли какво? — каза тя. — Всъщност не знам как се казвате.
— Вярно е, не знаете.
— Е?
— Шарки.
— Шарки кой? Или еди-кой си Шарки?
— Просто Шарки. Ами вие?
Той протегна ръка и прокара пръст между очите й, докато стигна до върха на носа й.
— Д-Д-Домино. — Боже мой, наистина ли заекнах?
— Домино?
— А-ха, просто Домино. Също както Шарки.
Той се усмихна, кимна и дръпна ръката си, а на нея й се искаше да я остави там.
— Справедливо решение на въпроса.
Продължиха в същия дух. Непринуден разговор и шеги. И от време на време се докосваха, или притискаха, сякаш случайно. Флиртуваха леко, покрай разговора, не се задълбочаваха в лични неща.
— Не сте ли играл футбол? — попита тя. — Отстрани човек би казал, че сте бил футболист.
— Мислех да започна, докато учех в колежа, но не бях достатъчно добър.
— Къде ви беше колежът?
В Джорджия.
— И какво учихте?
— Геология.
— Геология? — повтори тя учудена. — Защо точно геология?
— Обичам скалите — каза той.
— Добре, а защо тогава не работите като геолог?
— Е, ами… хм, геологията не бе кой знае колко на мода, когато завърших.
— Толкова време я изучавахте и накрая ей така я зарязахте?
— Заради баща ми. Когато съм се родил, той внесъл пари за една застраховка и когато завърших гимназия, ми връчи чека. Беше му нещо като мечта — синът му да отиде да учи в колеж. Заслужаваше си да го направя.
Ти си добър човек, Шарки, помисли си тя. Може би наивен, но какво лошо има в това?
— Великодушно, наистина — каза тя.
— Харесваше ми моят старец. Винаги бе добър с мен. Така можех отчасти да му се отплатя, а също и да го зарадвам. Какво толкова.