— И аз харесвах моя старец — каза тя несъзнателно, после се зачуди дали трябваше да започва с това.
— Що за човек беше той?
Можеше да съчини някой хубав разказ. Както бе правила неведнъж. Нещо внушително, каквото обикновено им се искаше да чуят. Но не го направи.
— Беше минен инженер. Е, всъщност, беше си нехранимайко. Обичаше кавгите, жените, уискито, компаниите. Мъжкар. Тази дума сякаш е била създадена за него. Мама казваше, че бил с много леки гащи. Преселвахме се все там, където ставаше нещо интересно. Израснах, прескачайки от един град в друг. И всичките бяха или твърде кални, или твърде прашни. Мама казваше също, че най-тъжното нещо при татко е това, че умря толкова безславно. На него по би му допадало да изгори някъде в огъня на славата, нещо от рода на Хъмфри Богарт в някой стар филм. Но умря в един мизерен град. Върна се вкъщи един следобед, взе си една бира и вестника, седна в любимия си стол и умря.
От спомена, изглежда, й дотежа. Тъга премина за кратко по челото й, като сянка на облак в слънчев ден, и отшумя.
— Е — каза Шарки, — поне съм сигурен, че би се гордял с вас. Сега изглежда живеете добре.
Тя бързо приключи с темата.
— Не завися от никого — каза тя с усмивка. — Причината ли? Богата леля.
Шарки се засмя и вдигна чаша.
— Добре тогава, да пием за богатите лели.
Тя се облегна, подпряла в шепа брадичката си, и пак се загледа в него, после поклати глава.
— Просто, не е за вярване… хм… Искам да кажа, геолог да работи като асансьорен техник.
— Не съм асансьорен техник. Инженер съм. Асансьорният техник е старец с изцапани работни дрехи, при който кабината никога не спира на място — винаги е или под, или над равнището на пода.
— Да — каза тя през смях. — Винаги трябва или да се качиш, или да слезеш.
— Освен това — каза Шарки — някога познавах един зъболекар, който си заряза занаята и стана автомеханик.
— Механик?
— Да, в една работилница. Така му харесваше повече.
— А на вас асансьорите ли ви харесват повече?
— Е, едва ли все това ще работя до края на живота си.
Тя почувства някакво топло чувство към него. Сигурност, комфорт. И го желаеше, искаше той да увие ръце около нея, да се изтегнат на пода, така както пееше Дьо Ла леко и свободно — и просто да оставят всичко само да се случи. Отдавна не й се бе случвало такова нещо. Беше загубила надежда, че някога пак ще се случи. Глупави мисли, каза си тя. Мисли на халос. Но чувството бе приятно.
И Шарки не се чувстваше по-различно. Искам те, мислеше си той. Тук. Сега. Но се овладя. Какво би спечелил от нещо еднократно. Без бъдеще. След седмица можеше да се наложи да я вкара в кафеза. И въпреки това не му се тръгваше.
— Виж — каза той, — ще се обадя пак, преди да си тръгнем. Ако нямаш нищо против. Може пак да извадя късмет с бульон от кит или пържола от баракуда.
Този път тя не се усмихна.
— Какво ще кажеш просто за една обикновена пържола? И от тях ям.
— Чудесно — отговори той.
— Ела тогава — каза тя и го докосна по бузата.
И Шарки разбра, че от няколко минути бе забравил какво изобщо търси там, защото вече искаше пак да се върне.
10
Чанг пристигна с черния кадилак на площада и го обиколи бавно в кръг, наблюдавайки входа на апартамента и разположението на охраната. След това зави обратно по улица „Пийчтрий“, преполови разстоянието до следващото голямо кръстовище и паркира в една глуха пряка. Стоеше неподвижен, втренчил поглед пред себе си, в очакване на нови инструкции.
Де Лароза погледна часовника си. Седем и четирийсет и пет. Три часа, помисли си той. За три часа Домино можеше да направи чудеса.
В главата на Де Лароза все още цареше бъркотия. Денят се бе оказал изтощителен, пълен с важни събития. Но сега мислите му бяха събрани само върху Домино. Искам да си мислиш за тази вечер през целия ден, бе казала тя, така, накрая, ще бъде много по-приятно. И той я послуша. Образът й непрекъснато пробягваше през мисълта му — спомени от минали срещи, когато я бе въвел в един свят, запазен само за боговете и за безумно богатите.
Бърнс бе прав. Той бе сластолюбив — човек, воден от сластта, така както други се амбицираха от славата.
Сега обаче всичко това бе на път да завърши. Но не преди тази вечер.
Те отидоха пеш до блока и Де Лароза остана в сянката отвън, а Чанг влезе, застана срещу мъжа от нощната смяна, прикривайки с масивната си фигура почти цялата входна врата, и започна да обяснява с мъка, че се е загубил. Мъжът от охраната, объркан от разваления му английски, се съсредоточи върху всяка негова дума, докато Де Лароза се шмугна в сградата и изтича до стълбището. Не искаше да рискува да го видят в асансьора. Изкачи се пеш до десетия етаж, подготвяйки се по стълбите за предстоящите удоволствия.