Идеално. Шест, най-много седем метра, не повече.
Няколко пъти пое въздух дълбоко. Пулсът биеше неистово в слепоочията му.
На етажа имаше четири апартамента. Този срещу нейния, 10-D, в момента се боядисваше за нов наемател. Нямаше никой и в другите два апартамента в ъгъла на коридора. Бе набрал и техните номера. Тази нощ имаше късмет. Тази нощ определено имаше късмет.
Отиде до асансьорите, натисна бутона за надолу и зачака. Единият от асансьорите пристигна. Той влезе, натисна всички бутони между десетия етаж и партера и излезе. Вратите се затвориха. После натисна бутона за надолу. Другият асансьор пристигна и той повтори същата процедура.
Пъхна палец между двете чукчета на пушката, за да не ударят иглите си при случайно докосване на спусъка и се насочи към вратата на 10-А.
Натисна звънеца и вдигна цевта на пушката между полите на шлифера си.
По радиото звучеше някакъв стар хит, когато на вратата се позвъни.
— Идвам — извика тя. В гласа й звучеше нещо като радост. Човек би казал, че е щастлива. Това част от сценката ли бе?
Шарки чу как тя сваля веригата от вратата и превърта ключа в бравата.
Двата приглушени изстрела дойдоха почти заедно с отварянето на вратата.
Тум тум.
Почти едновременно и не по-силно от удар с юмрук по врата на хладилник.
Чу се вик, не силен, нещо като сподавен животински вой.
Звук на ситен чакъл, хвърлен по стената.
Нещо тежко падна на пода.
Той чу как вратата се затвори.
Пушка. Пушка със заглушител.
Забрави за слушалките. Те се откъснаха от главата му, докато той политаше към вратата. Пистолетът бе в ръката му, преди още да стигне до стълбищния блок. Разби я с първия шут и огледа стълбите надолу. Няколко етажа под него някой бягаше, прескачайки по две, по три стъпала.
— Стой! — изкрещя той. — Полиция, стой!
Той хукна след звука, вземайки по шест стъпала наведнъж, без да пуска перилото, за да не падне. Няколко етажа по-долу видя как някаква сянка пробяга по стената. Не спираше. Някаква врата се отвори и затръшна.
Кой етаж? Кой шибан етаж беше това?
Той стигна до четвъртия, притисна се до стената, отвори вратата, задържа я с крак и се превъртя около нея, скачайки в коридора.
Никой.
Слезе до третия етаж, отвори рязко вратата, скочи с главата напред в коридора, ниско, почти на равнището на коленете си, хванал деветмилиметровия си пистолет с две ръце. Изтича до терасата, прилепи се в сянката на стената и изчака, докато очите му свикнат с тъмнината.
Наостри слух. Вятърът плющеше в найлоновото покритие на плувния басейн. Той се насочи край стената към отсрещната врата. Рефлексите му бяха точни, но мисълта му непрекъснато подскачаше напред-назад. Какво бе станало на десетия етаж? Какво, по дяволите, става тук?
Спомни си за малката радиостанция в джоба си. Бе вече изтичал в източния блок, когато я извади от калъфа на колана си.
— Централа, това е светкавица. Свържете се с Ливингстън, Пападополус и Ейбръмс и им кажете, че Зебра има нужда от тях на базата, незабавно.
Малкият предмет в ръката му пропука:
— Прието.
Той стигна до другата врата, отвори я и изчака секунда, ослуша се и тръгна напред.
Никой.
Почака още, целият в слух.
Никой.
Върна се на терасата, огледа я бързо и се върна в западния блок. И двата асансьора бяха на партера. Той тръгна пеш нагоре. Устата му бе пресъхнала и той с мъка си поемаше въздух, когато стигна десетия етаж. Имаше чувството, че сърцето му ще изскочи. Коридорът бе празен. Отиде до апартамент 10-А и натисна звънеца, после започна да удря по вратата. Отстъпи назад и стовари петата си по вратата на сантиметър от дръжката на бравата.
Вратата се отвори и удари нещо.
Той влезе и я затръшна с лакът.
Първото нещо, което видя, бе рояк от малки обгорени дупки по тавана. Боята около тях бе напръскана с кръв. Друг рояк от точки бе наял част от рамката на отсрещната врата и бе навлязъл в дневната.
Малката маса с мраморен плот бе преобърната настрани, а вазата със свежи цветя лежеше на пода.
Тя лежеше до масата. Без лице. Част от рамото й бе също отнесено. Дясната половина на главата й бе унищожена. Цялата бе като някакъв прогизнал, смачкан вързоп, облегнат леко на стената пред вратата. От главата, врата, рамото й се стичаше кръв. Ръцете й бяха свити объркано в скута и.
Шарки стисна зъби и усети как злъчен сок скочи в гърлото му. Преглътна трудно и изрева през стиснатите си зъби.
— Не… не!
— Не.
— Не!
— Бо-о-ожичко… не!
Книга втора
12
Това бе друга планета, друг свят — място откъснато от времето и кръстосано с фантазиите на най-лудия полет на мисълта.