Градините — един малък рай, прошарен с алеи, разположен на близо дванайсет декара — зашеметяваха окото с ярките си цветове. Лилави, жълти и розови азалии в разгара на цъфтежа си бяха заобиколени от стотици малки, розови и червени камелии. Лехите с перуники с пастелно сини и лавандулово жълти цветове бяха заобиколили пътеките, а малки дървета, лотоси и тучни зелени ливади покриваха полето над високата пропаст и хълмчетата, покрай които се виеше потокът.
Само една средно висока ограда край алеята, отделяше минувачите от прекия допир с рая наоколо и хвърляше лека сянка върху прелестта на пейзажа. Но присъствието на тази ограда бе напълно оправдано. В далечния ъгъл на градината, далеч от разточителството на сочните цветни петна, скрит в една шестнайсетметрова пропаст, димеше гейзер, грозно раздрал скалите по средата. Гледката шокираше с острия контраст между обстановката там и красотата на градините отгоре. Тук нямаше цветя. От цепнатините на скалите се вдигаше пара. Остър вятър се виеше между нащърбените им отверстия.
В средата на скалната стена, почти скрита от червената глина и големите камъни, между пръснатите листа зееше злокобно отворът на пещера.
Дълбоко в нея жълти очи бляскаха злобно, придружени от някакво съскащо предупреждение — звук, който напомняше за въздух под налягане, изтичащ от гигантска продупчена гума. Съществото, стаено в пещерата, можеше повече да се усети, отколкото да се види. Но присъствието му опъваше нервите.
Другото същество трябваше първо да бъде чуто, преди да може да се види. Разнесе се някакво полуръмжене-полукрясък, който режеше с ледени висулки сърцето. Секунда по-късно то се показа предпазливо зад ъгъла на скалната стена: митично, ужасяващо и величествено. Фараонът на влечугите. Това бе дракон — златист дракон, и всяка люспа по мазната му кожа заблестя, когато той се изправи на задните си крака в целия си ръст от поне дванайсет метра между огнената му паст и върха на мятащата се зад гръбнака опашка. Под полузатворените клепачи святкаха зелени очи. От всяка лапа се проточваха гладки като слонова кост нокти. Щом отвори изпълнената си с мощни зъби уста, ярък огнен поток лумна нагоре във въздуха.
Драконът се промъкваше като дива котка към жертвата си — бавно, предвкусвайки плячката.
Жълтите очи в пещерата следяха всяко движение на дракона. От тъмнината дойде ново свистене, което отекна хладно в стените на пещерата.
Тогава и скритото там същество се раздвижи. Плъзна се бавно от леговището си и се появи: огромна двуглава змия с жилести мускули, облечени в кървавочервена кожа. Ноздрите й бяха грозно сплескани като на зурла, а раздвоените й езици се стрелваха напред от влажните уста, докато тя се плъзгаше между скалите в търсене на изгодна позиция, някъде из студеното си обкръжение.
Тя се движеше със смразяваща грациозност към своя противник, когото бе фиксирала между черните перли на рогцата си.
После започна да се увива; деветметровото й тяло се събра бързо в плътна спирала. След миг нанесе първия си удар. Злобният чифт глави се стрелна между скалите, хлъзна се надолу с отворена зловещо уста. Стегнатите челюсти изчаткаха, с дълбоко впити зъби във врата на дракона.
Драконът изрева от болка и гняв, изви глава и избълва порция огнен ад към виещата се змия. Нейното тяло се стегна напред и започна да се увива около врата на дракона, докато едната от двете й глави се върна назад и удари отново. Писъкът на дракона се сля със съскането на змията. Двата неземни звяра се вкопчиха в кошмарна прегръдка.
Високо над тях, в изолирана от звука кабина, Де Лароза наблюдаваше тази сцена от ада със светнало от червените пламъци лице. Страховитите отражения от праисторическата битка оставяха мимолетни белези по чертите му. Очите му грееха от радост и той изръкопляска. В този миг той бе оживелият дявол на хомо сапиенса.
— Невероятно, направо изумително! — извика той. — Никое, този път ти наистина си надминал себе си.
Застанал до него пред огромния електронен пулт, авторът и изпълнителят на тази сцена се усмихна. Казваше се Никое Аркуриус, дребен и стегнат, но със силно тяло, с твърди и прорязани от вени бицепси, с черна, но сивееща вече по бакенбардите коса и кафяви очи, грейнали от възбудата на успеха.
Драконът и змията, тропащи, съскащи и бълващи огън, продължаваха да се бият.
— Достатъчно — каза Де Лароза. — Остави кулминацията за понеделник вечер.
Аркуриус се наведе над контролния панел и започна да натиска бутони и да върти потенциометри, докато двата звяра се разделиха. Змията се върна обратно в пещерата си и като оживяла кралска легенда се намести величествено между скалите.