— Е, сър — каза Де Лароза, — какво мислите за нашата играчка?
— Играчка? — повтори Лоуентол, без да вярва нито на очите, нито на ушите си.
Де Лароза се засмя.
— Може би трябваше да кажа „игрална площадка“. Тази вечер вие сте първият външен човек, който вижда всичко това. Забранени са всякакви снимки, а подадената информация е ограничена само до най-общо описание.
Лоуентол сви рамене в почти безпомощен жест.
— Не знам… не знам какво да кажа — започна той, — признавам, че съм загубил и ума, и дума.
— Не го ли одобрявате?
— Боже Господи, разбира се, че го одобрявам. Това е нещо монументално. Грандиозно постижение.
Де Лароза го хвана леко за лакътя и го изведе от кабината към „Улицата на стълбата“.
— Поласкан съм от това, че ми дадохте възможност да го видя предварително — каза Лоуентол.
— Това е най-малкото, което мога да направя — каза Де Лароза. — Още веднъж искам да се извиня, че Доналд отсъства. Но това е едно отдавнашно и важно негово лично политическо решение. Утре ще е тук и двамата ще можете да се хванете на работа.
— Достатъчно дълго съм в политиката, за да познавам тези неща — каза Лоуентол.
— Добре. А освен всичко друго това ни оставя шанса да се опознаем взаимно малко по-добре, нали?
— Разбира се.
Но Лоуентол искрено се съмняваше в това. По време на кариерата си той се бе сближавал с много богати и влиятелни хора, но никога не бе успял да опознае някой от тях добре, защото всички те бяха предпазливи хора. Тайните бяха неотделими от властта и парите — той бе разбрал този факт отдавна. Сега той трябваше да си признае, че измежду всички милионери, насочили се към политиката, Де Лароза бе може би най-прикритият. Досието му съдържаше възможно най-оскъдната информация. Никакви снимки, никакви коментари. Лоуентол знаеше, че той се бе прехвърлил в Америка преди шестнайсет години и преди четири бе натурализиран. Бе управлявал финансите в кампанията на Хочинс от самото й начало и работата му бе безупречна. Почти нищо друго не се знаеше за него. Компаниите и личното му състояние бяха неизвестни, сделките — също. Ако в момента се откриваше възможност за опознаване, то само Де Лароза бе този, който щеше да научи нещо за Лоуентол, и адвокатът добре разбираше това.
Добре, мислеше си той, но какво толкова има да се знае за мен? Той нямаше тайни.
— Поемате доста голям риск с това начинание — каза Лоуентол, докато се насочваха по дългите вити стъпала на базара от „Улицата на стълбата“.
— Предполагам, че сте прав — отвърна Де Лароза.
— И ако пазарът не поеме предизвикателството?
Де Лароза замълча за момент, после каза:
— Никога не се замислям за това, че може и да не успея. Има една китайска поговорка: „Рибата, която се страхува, че ще бъде изядена, става обяд за акулата.“
Лоуентол се усмихна:
— И вие не се страхувате от акулата?
— Не — каза Де Лароза и се усмихна леко. — Не се страхувам от акулата.
Те стигнаха до „Улицата на стълбата“ и започнаха дългата разходка надолу до основния етаж. Де Лароза спираше от време на време да поговори с хората в магазинчетата. По пътя се разминаха с двама акробати, които си подхвърляха запалени факли, сякаш си играеха с безобидни топки.
— Каква е историята на дракона и двуглавата змия? — запита Лоуентол.
— О, това е любимата ми легенда, въпреки че, трябва да призная, много са източните митове, които могат да разпалят въображението. Екскурзоводките в парка ги разказват особено поетично. Главният ми готвач е приготвил за нас само една увертюра към насладите на своята кухня, а докато се храним, аз ще поръчам една млада госпожица да ни разкаже легендата.
В края на „Улицата на стълбата“ възрастен мъж с меки монголоидни черти и снежнобяла коса седеше на един зид и свиреше на цигулка. Той кимна към Де Лароза, когато двамата мъже минаха край него.
— Това е мистър Рейнолдс — каза Де Лароза. — Обиколил е цял Китай с пътуващ оркестър, свирил е първа цигулка във Виенската филхармония, импровизирал е рагтайм с големите джазмени в Ню Орлиънс, а за известно време е бил и преподавател в Бостънската консерватория. Познавам го от много, много години, а нямам представа за възрастта му. За него годините не са от значение. За него всеки ден значи нови преживявания. Той е водачът на китайския ни оркестър.
— Къде го намерихте?
— Той ме намери — каза Де Лароза загадъчно, приключвайки тази тема. — Ето го и ресторанта. От другата страна на езерото. Пълно копие на „Тай Так“, най-добрия ресторант в Хонконг — поне за мен. Но нека преди това да ви покажа още нещо. Смятам, че това може да възбуди фантазията ви повече от всичко друго досега.