Поеха по една вита пътека към външната стена на сградата. Лоуентол видя огромната фигура — висока над два метра, две блестящи цепнатини за очи, с мустаци спуснати до гърдите, а ноктите, извити като човки на хищни птици.
— Запознайте се с Ман Чу, пълководеца — каза Де Лароза гордо. Гигантът извърна глава и изгледа свирепо двамата мъже под себе си. За момент Лоуентол бе почти готов да протегне длан към заплашителния му юмрук.
— Той е направо като жив — прошепна изумен Лоуентол.
— Аркурионът на аркурионите — каза Де Лароза. — Никое не създава играчки или роботи — той прави същества и хора. Понякога се улавям, че и аз им говоря като на живи хора.
— Какво представлява това? — запита Лоуентол.
— Награда за опасността. Нещо като онези шеметни влакчета на чудесата, но далеч по-изненадващо от тях. Оттам идва и името на парка: Пачинко!
Роботът застана пред куха метална топка, достатъчно голяма, за да побере двама души в себе си. В предната част на топката се отвори врата към седалките вътре.
— Заповядайте — каза Де Лароза. Лоуентол влезе в топката и се настани в меката кожена седалка. Де Лароза затвори вратата. Горната половина на топката бе открита, така че пътуващият виждаше ясно всичко наоколо.
— Сега, представете си как Ман Чу изстрелва тази топка в тунела пред вас. Спускате се по пързалка до долния етаж, който е една голяма мнима маса за пинг-понг, или площадка за боулинг, има с буфери, светлини, тунели, огледала. Колата се движи свободно на лагери, скоростта се контролира по електронен път от дежурен оператор. Но щом излезе от пързалката, тя се освобождава. Само скоростта й се контролира, за да не изхвърчи навън. И започва да подскача като топче за тенис от единия буфер в другия със скорост до петдесет километра в час, преди накрая да падне в друга пързалка и да се спусне до първия етаж… където портиерът е готов да подаде ключовете от колата ви.
Над входа на тунела имаше и голям модел на самата маса за Пачинко!, електронно изображение, където подскачащата топка взривяваше буферите по ъглите на полето и увеличаваше резултата на цифровия брояч.
Де Лароза помогна на Лоуентол да излезе от топката.
— Заповядайте — каза той.
После поведе адвоката по тясна алея, през пожарната врата, по стълбите към втора врата, която се отвори пред самото игрално поле. Стените бяха в огледала. Неоновите лампи святкаха на пресекулки, а „кеглите“ блестяха в пищни цветове. Именно техните форми заинтригуваха Лоуентол, защото бяха като огромно множество от странни фигури, всяка изобразяваща китайско божество.
Де Лароза тръгна по игралното поле и моментално заприлича на джудже на фона на фигурите на тази гигантска дъска за пинг-понг. Първо посочваше към една, после към друга статуя със защитен буфер около основата, като не спираше да говори.
— Това е Шао-Лсинг, богът на дълголетието. Аз го наричам „Богът, който ни се надсмива“. Този, спокойният, е Лу-Хсинг, богът на заплатите. А онзи там, дебелият? Кой друг, ако не богът на богатството — Тсай-Шен. А тази дама тук е Куан-Уин, богинята на жалостта и състраданието. Четирийсет и две статуи. Достатъчно, за да задоволят и най-големия мазохист сред търсачите на силни усещания. Топката обикаля в един пълен кръг дъската с петдесет километра в час, преди да се изтърколи по пързалката тук. Онази кабина по средата е контролният пулт. Могат да се поемат до три топки едновременно. Но във вечерта на откриването ще ги изстрелваме, разбира се, една по една.
Той се обърна и погледна към Лоуентол. Това наистина бе подходящо изпращане от Пачинко!
— Е — каза Де Лароза тържествено, — какво ще кажете за това?
Лоуентол вдигна ръце с дланите нагоре.
— Какво мога да кажа? Тук самата фантазия оживява пред очите на човек. Моите поздравления.
Видимо доволен, Де Лароза го поведе обратно към основния етаж на парка.
— А сега — каза той, — нека се насладим на ястията на всички ястия. Уан Шу ни очаква. След като възбудихме емоциите си, нека прескочим границите и на гастрономичните си фантазии.
13
Барни Фриско влезе като хала във фоайето на Ланкастър тауърс Уест, докато Папа подтичваше до него. Мъжът от охраната ги видя и излезе от офиса си с извити във въпросителна вежди.
Папа успя да изстиска някаква полуусмивка на устните си.
— Общинският контрол — каза той, като посочи към Фриско, чието лице приличаше на вулкан, готов да изригне.
— Нещо не е наред ли? — запита охраната с лека паника в гласа си.
— Всичко е наред — отвърна Папа. — Нищо сериозно. Рутинна проверка.