Те се качиха в асансьора. Мъжът от охраната проследи как вратите се затварят, сви рамене и се върна при телевизора си.
— Какви бяха тия идиотщини за общинския контрол? — излая Фриско.
— Той си мисли, че сме асансьорни техници от общината — каза Папа.
— Асансьорни техници? Господи Боже мой, Папа, дано това тук да е нещо сериозно, защото иначе не знам дали ще мога да преживея факта, че ме извадиха по средата на концерта — точно по средата на симфонията. Прокофиев! Най-големият ми син свири първа цигулка тази вечер, разбираш ли какво значи това?
Папа мълчеше.
— Фантастична програма: Брамс, Шуберт и Прокофиев! И аз съм там, на третия ред по средата — Фриско, който бе с фрак, разхлаби папионката си и откопча горното копче на ризата си, когато асансьорът спря.
— Надясно, първата врата вдясно — каза Папа.
Фриско закрачи по коридора, като мърмореше тихо:
— Дано да е нещо важно. Защото, ако някой се ебава… — той удари с юмрук вратата на 10-А.
— Кой е? — запита Ливингстън отвътре.
— Червената шапчица, кой, по дяволите, си мислиш, че може да е? Отвори таз проклета врата.
Веригата издрънча и Ливингстън отвори леко вратата. Фриско се втурна напред, без да погледне встрани от себе си. Изправи се лице в лице с Шарки и Гризача. Застана пред тях с ръце на кръста и увиснала от яката му папийонка.
— Така — изръмжа той. — Какво толкова се е случило, че ченгета да ме вадят от залата по средата на концерта, когато десет минути по-късно щях да мога спокойно да се изнижа в паузата? Наложи се да настъпя мазолите на половината висше общество в Атланта…
Ливингстън го потупа по рамото, а Шарки посочи с пръст към вратата зад себе си.
— Какво, по дяволите, си… — каза той и не довърши.
Видя кървавите точки под тавана, петното от кръв на стената, където силният изстрел я бе приковал, струйките, стекли се до долу върху свития труп на земята.
Някакъв изпит мъж, слаб и кокалест като паяк, се бе навел и преглеждаше тялото.
— Не е добре за кръвното налягане да избухваш така, Барни: — каза мъжът тихо.
— Исусе Христе! — едва промълви Фриско. Направи две крачки към трупа и спря. Лицето му се сгърчи. Преглътна трудно, потрепери, погледна първо към Ливингстън, после към Шарки и после пак към трупа.
— Какво, по дяволите… кой… Какво е станало тук?
Шарки се опита да заговори, но гласът му се бе изгубил и той само се опита да се изкашля. Ливингстън започна вместо него:
— Това е тази жена — Домино.
Думите се врязаха в стомаха на Шарки, когато ги чу, казани на глас.
— Домино! — повтори Фриско.
— Да.
Очите на Фриско се разшириха.
— И как стана?
Изпитият мъж, с ръце в окървавени гумени хирургически ръкавици, погледна към него.
— Някой й е видял сметката — каза той с уморен глас.
— Не съм сляп — изрева Фриско. — Искам да знам как е станало.
— Ето как — започна Ливингстън. — Шарки е горе на покрива и следи подслушвателната уредба. Бе излязла рано сутринта и я нямаше през по-голямата част от деня. В седем и четирийсет някой си Пийт се обажда и казва, че ще закъснее, но пак ще позвъни. Тя се прибра в седем и четирийсет и четири. Две минути по-късно телефонът пак звъни. Онзи отсреща обаче затваря, след като тя вдига. В седем и петдесет и осем вече се звъни на вратата, тя отваря и… — той махна с глава към трупа. — Още нещо. Събирала си е куфара, преди да бъде очистена. Оттатък на леглото е. После, след около още петнайсет минути… имаше още едно телефонно обаждане. Оставихме телефонния секретар да се включи. Пак беше Пийт. Прекъснах го по средата, но той затвори веднага щом чу гласа ми.
Слабият мъж свали ръкавиците си, подпря се на коляно и се надигна. Нагоре. И още нагоре. Бе над един и деветдесет и пет, слаб като върлина. Дрехите му висяха като парцали по бостанско плашило. Кожата му бе с цвят на овесена каша, а косата му — или каквото бе останало от нея — напомняше за канела. Скулите на дългото му, продълговато лице опъваха тънка като оризова хартия кожа. Дългите му като игли пръсти изглеждаха крехки като клонките на изсъхнал храст. Арт Харис, един от най-добрите репортери в града, веднъж бе писал в статия, посветена на него: „Макс Грим, лекарят следовател на Фултън каунти, е един тънък вързоп от вейки, който изглежда по-зле от много от обектите на своите дисекции…“ Това описание му бе донесло и прякора, Вейката. На шейсет и седем години той бе събрал четирийсетгодишен стаж в разнищване съдбата на труповете в областта и бе успял да отклони искането за задължително пенсиониране две години по-рано под неясния предлог, че боледува от някакво неизличимо заболяване и иска да продължи да върши работата, която бе запълнила близо две трети от живота му. Никой не бе взел това оправдание на сериозно, но никой и не го направи на въпрос. И без това бе твърде добър, за да се пенсионира.