Той се спря и за известно време само гледаше втренчено, без да каже нищо. После заключи:
— Мисля, че тук е влизал някой. Някой е бил тук през последните няколко часа — той кимна сам на себе си, все още втренчен в пространството пред себе си.
— Сетих се за нещо — каза той.
Той все четката и черната си пудра и първо влезе в тоалетната за гости, като намаза дръжката на тоалетното казанче. После отиде в другата тоалетна и повтори операцията.
Кръгчетата и извивките отначало изглеждаха размазани.
После, когато Барет отстрани пудрата, те сякаш подскочиха към него.
— Проклет да остана — каза Барет ухилен. — Право в десетката. Намерихме си пресен отпечатък — той погледна към Шарки и Гризача и им смигна. — Запомнете, никой не обича да пикае с ръкавици.
14
От масата до перилата на ресторанта „Тай Так“ Лоуентол видя как една красива китайка, облечена в червени копринени дрехи в мандарински стил, подскочи леко от сампана върху верандата на плаващия ресторант. Тя бе като тънко цвете, е почти идеално тяло и с черна коса, събрана в широка опашка и спусната по едното е рамо.
Уан Шу, майстор готвачът на ресторанта, й направи знак да се приближи до масата. Той бе почти жива пародия на типичния китаец, такъв, какъвто го рисуват по детските книжки — дебел, на вид като Буда, с тънки провиснали мустаци и вечно усмихнат.
— Това Хайда — каза той, когато момичето се приближи до Лоуентол и Де Лароза. — Идва Уанчай. Три седмици тука. Добре?
— Изборът ви е прекрасен, p’eng-yu — каза Де Лароза.
Уан Шу цял грейна в усмивка.
— Питие пред вечеря? — запита той.
Де Лароза кимна и се обърна към Лоуентол:
— Какво бихте искали да пиете?
— Дали ще е неуместно, ако в подобно обкръжение поискам един скоч?
— Едва ли. Забравяте, че Хонконг е колония на Обединеното кралство. Там вероятно се пие повече уиски, отколкото където и да е другаде по света.
Лоуентол се усмихна и Де Лароза даде поръчката си на Уан Шу на китайски. Той се втурна обратно, щракайки с пръсти, докато даваше команди на сервитьорите.
— Къде живеете в Уанчай? — обърна се Де Лароза към Хай да.
— На пътя Яфе, близо до О’Брайън. Живея с майка си, която е шивачка на Жао Пун в Кау-Луун.
— Познавам го добре — кимна Де Лароза. — Един от най-големите шивачи в града. Шил ми е много костюми. На колко сте години?
— На деветнайсет — отговори тя с висок, мелодичен глас. — Една година учих история в университет. Надявам се да работя тук също една година и да спестя пари, за да завърша образованието си.
— И какво ще правите, като завършите история? — запита Лоуентол.
— Надявам се да стана учителка, може би в британското селище в Цуен Уан.
— Много амбициозно — каза Де Лароза. — В такъв случай предполагам, че добре знаете легендата за Кау-Луун и Тун Хай?
— Hai. Баща ми много пъти ми е разказвал тази легенда, преди да умре. Тя бе нещо много скъпо и за двама ни.
— Мистър Лоуентол тук не знае легендата. Бихте ли ни оказали тази чест?
— Разбира се, nin. Това ще е чест за мен.
— Бихте ли желали да пиете нещо преди това?
— Um, dor jeh. Вече изпих няколко коли за днес. Ако не внимавам, ще стана като Цай-Шен.
— Кой е Цай-Шен? — запита Лоуентол.
— Богът на богатствата и щастието. Той е ей то-о-олкова дебел — каза тя, като събра ръце пред себе си в голям кръг.
— Не личи да ви се отразяват чак толкова зле — каза Де Лароза.
— Мога ли да започвам, тогава?
— Моля — каза Де Лароза.
Тя се поклони, притисна длани като за молитва и започна да рецитира митичната история с глас, който напомняше камбанка, като внасяше елементи на пантомима в разказа си, придвижвайки се бавно на място — всеки неин жест бе изящен като грациозен балет. Лоуентол не можеше да отлепи поглед от нея.
— В земята на моите бащи най-чудатото и най-старото от всички същества е драконът, защото той събира в себе си и земята и водата. Драконът е владетел на дъждовете, той изпраща пъстрите шарки по лицата на цветята. Той носи и добрата реколта ориз.
Но ако драконът се обиди от лошите и безчестни дела на императорите, той много се разгневява. Тогава не изпраща дъждове. Настава време, когато земята прилича на набръчканото лице на пророка. Посевите умират в земята, реките стават като прашни пътеки. Жътвата се превръща във време на мъка и плач. И затова всяка година министрите и знатните люде в империята отдават чест на Чанг-Юан, Дракона на десетте пръста, и това става по време на огромно празненство, наречено „Пирът при вратата на дракона“, когато всички украсяват чиниите, от които ядат, дрехите, които носят, дори столовете, на които седят, с образа на Чанг-Юан. По времето на Фу Хси, за когото легендите разказват, че бил първият от всички велики китайски императори, от Жълтата река се появил дракон и отишъл при императора. Бил изпратен от Ю-Хуанг-Шанг-Ти, Августейшия император на Джейд и бог на всички богове, за да служи на Фу Хси и да го дари с мъдростта на боговете. На гърба на дракона имало тайнствена карта, от която била взета цялата китайска писменост. И по времето на Фу Хси на земята имало мир и благоденствие. Оттогава насам Дракона на десетте пръста е кралският символ на всички императори. Неговият враг бил Тун Хай, двуглавата кървавочервена змия от света на мрака, защото преданията говорят, че именно змията разкъсвала душите на мъртвите и ги хвърляла в океана. Само Чанг-Юан можел да ги спаси и да ги отведе да почиват в мир в кралството на император Джейд. И така, това станало по времето на момчето император Пинг, преди осемстотин години. Младият крал обичал Чанг-Юан и вярвал, че когато императорът умре, душата му се вселява в тяло на дракон. Той още вярвал, че в осемте планински върхове около Хонконг живеели осем дракона, във всеки от които се била вселила душата на един от прадедите на Пинг. Неговият премиер-министър му казал, че когато той умре, ще се появи още един дракон от западната страна на Хонконг и той ще се нарича Кау-Луун, което означава „Девети дракон“ и душата на Пинг ще заживее в това могъщо тяло и ще защитава пристанището и душите на мъртвите от Тун Хай. Когато Пинг починал, драконът Кау-Луун се появил на западния връх и душата му била вече душата на Пинг и Кау-Луун тръгнал из острова да търси Тун Хай. В областта, известна сега като Градините на тигъра, той намерил змията на изгубените души в една пещера. Тун Хай излязла от пещерата и нападнала Кау-Луун и те се били двайсет и три дни и нощи, докато земята се опърлила от огнения дъх на Кау-Луун, била цялата разорана от битката им, а хълмовете се срутили в морето. Върховете треперели. Силно земетресение разлюляло острова и хората избягали в сампаните си и зачакали, докато битката свърши. Накрая Тун Хай се плъзнала в морето и никой повече не я видял. Оттогава насам Кау-Луун покровителства Хонконг и много хора още живеят на сампани, така че да са в безопасност, ако Тун Хай се завърне някога и земята пак затрепери от великата битка.