Хайда притвори очи и се поклони. Разказът й бе завършил.
— Благодаря ви — каза тя.
Лоуентол се облегна назад в стола си, вперил поглед в младата китайка, омагьосан от разказа й и от артистичното й изпълнение.
— Не — каза той, — аз съм този, който трябва да ви благодари. Вашият разказ много ме развълнува. Разказвате легендата е много чувство.
— Това е така, само защото баща ми я бе разказвал с много чувство, тъй като той вярваше в нея, също както вярваше в това, че като умре, ще се качи на гърба на дракона, за да бъде отведен в царството на Августейшия император Джейд.
— А вие вярвате ли в легендата? — запита Лоуентол.
По устните й заигра усмивка.
— Hai. Разбира се. Вярвам в нея, защото това е една от легендите, които звучат с гласа на истината. — Тя докосна блузата около шията си и извади оттам тънка златна верижка със златен медальон, окачен на нея. Върху него бе гравирана малката фигура на дракон, кръвожадно озъбен, навел глава между петопръстите си лапи. — Винаги я нося на врата си — каза тя, — дори когато спя. Тя ме пази от Тун Хай.
Де Лароза й благодари, тя се поклони и изчезна.
— Трябва да си призная, че сте успели да направите всичко това много истинско — каза Лоуентол. — Чудя се дали източните народи нямат много по-интригуващи и драматични богове от нас, на Запад.
— От вас, на Запад — каза Де Лароза с усмивка. — Аз съм будист. Но както и да е. Нека поговорим за кампанията. Не е нужно да споменавам, че съм изключително радостен от решението ви да се присъедините към нас.
— До момента, изглежда, доста добре се справяте и без мен.
— До момента сме играли само на собствен терен.
Уан Шу пристигна с първото от многото ястия, което приличаше на малки пилешки крилца в някакъв бистър сос.
— Изглежда великолепно — каза Лоуентол. — Какво е всъщност?
— Не бих казал, че това е, както ние казваме — chia-ch’ang-pien-fan — или ежедневната китайска кухня. Изяжда се всичко, заедно с костите. Това са крилца от лястовици.