Лоуентол застина на първата си хапка и изглежда за момент се запита дали да продължи, или да остави храната си.
— Моля ви, не се отказвайте — каза Де Лароза. — Хайда спомена пира на вратата на дракона. Уан Шу ни е приготвил вечеря като онази, която са сервирали тогава. Ще има някои редки деликатеси, като тези крилца от лястовици. Както и пъдпъдък, слонски бут, чревца от есетра, меча лапа, еленска опашка и част от традиционната кухня. Вечерята за всичките двеста гости в понеделник ще струва десет хиляди долара.
— Но това прави по петстотин долара на човек?
— Точно така. Банкетите датират от времето император Ци Цу от династията Сунг, преди около седемстотин години. Тогава те са продължавали дни наред. Нарочно изпуснах някои от най-екзотичните ястия, като езици от фазани, маймунски мозък или устни от горила.
— Устни от горила?
— Един от най-редките китайски деликатеси. Но не бих искал да обезсърчавам никой от гостите си.
— Слонският бут и еленската опашка може да се окажат достатъчни за тази цел.
Де Лароза се наведе напред и смигна.
— Ще им кажем чак след като са ги опитали.
Лястовичите крилца всъщност бяха изключително вкусни и Лоуентол ги изяде с истинска наслада. Накрая той се облегна назад и запита:
— Кажете ми, какво ви заведе от Бразилия в Хонконг? Виждам, че сте ме проучвали.
Лоуентол сви рамене:
— Всъщност няма много материал за проучване.
— Да, винаги съм избягвал да съм в центъра на общественото внимание. Това е една от немалкото ми чудатости.
— Скромността едва ли ще ви подхожда — каза Лоуентол, като посочи с глава към спектакъла, наречен Пачинко!
— Да, предстои да променя имиджа си — усмихна се Де Лароза и усмивката му бавно прерасна в сърдечен смях. — Съдбата ме насочи към Хонконг. Бях на почивка на Изток и посетих завода на един джентълмен, на име Луу, който произвеждаше радиоапарати — това, което правех и аз на времето. Мистър Луу бе закъсал. Фирмата му изпитваше остра нужда от капитал и един британски концерн се готвеше да я изкупи. Но британците се оказаха глупави. Те искаха да го погълнат и да го смелят. Силата на Луу бе в способността му да произвежда евтини компоненти. В монтажа им и в маркетинга беше слаб. Така че направих с него съвместно предприятие. Той произвеждаше частите, аз ги монтирах и ги продавах. Оказахме се високо конкурентоспособни и предприятието преуспя. Ако бях погълнал Луу, както се готвеха да сторят британците, щях да се лиша от предимствата му. Човек винаги работи по-добре за себе си, отколкото за останалите.
— И как се оказахте в бизнеса с играчките?
— Пак с пръста на съдбата, който този път се намеси под формата на природно бедствие. Луу имаше малък страничен бизнес за евтини играчки, предназначени за по-бедните туристи. Тайфунът през 1961 г. повреди сериозно завода ни за електронни компоненти, но фирмата за играчки остана почти невредима. Докато траеше ремонтът, реших да се концентрираме върху играчките. Не след дълго, вече… как бе поговорката?
— Опашката въртеше кучето, а не кучето — опашката.
— Да. Китайците сигурно биха се изразили по-поетично, но американците в случая са по-точни. Това стана скоро след като срещнах Никое Аркуриус. Сега опашката върти много кучета.
— А в кой момент Хочинс излезе на сцената?
— Бях вече решил да се местя в САЩ. Тук е пазарът, както и мястото, където се монтират и продават стоките. Моята фирма първа се реши на подобен ход. По това време Доналд бе в щатския… Конгрес?
— Щатския законодателен орган… — поправи го Лоуентол.
— Така. Готвеше се да се кандидатира за губернатор. Беше се обявил в подкрепа на един закон, който правеше щата му привлекателен за нашия бизнес. Сприятелихме се и му предложих своя опит в бизнеса в полза на неговата кампания.
— Изглеждате доста обигран в американската политика за един… — Лоуентол се поколеба как да довърши изречението си.
— Чужденец ли? — каза Де Лароза. — Не се обиждам от тази дума, въпреки че вече съм американски гражданин. Цял живот съм изучавал политиката. Това не е хоби, а призвание. И не само американската политика, а и британската, френската, китайската, германската.
— И какво ви привлече у Хочинс?
Де Лароза помисли малко, преди да отговори.
— Аристотел някога е писал, че законът това е здравият разум, изчистен от всякакви страсти. Хоч е както човек на закона, така и на страстта. Не можах да устоя на подобна комбинация. Наред с това той е и много честен. Дори остър на моменти.
— Доста добър отговор.
— А вие как бихте отговорили на същия въпрос?