Лоуентол се засмя. После вдигна чашата си за поздрав към Де Лароза:
— Точен извод.
— Щяхме да говорим открито.
Добре, каза си Лоуентол, какво толкова мога да загубя.
— Искам да бъда главен прокурор.
Де Лароза се намести в стола си и плесна с ръце.
— Е, сър, това се казва начало на една мъдрост. Къде е проблемът?
— Не виждам някакви проблеми засега. Знам, че от мен ще излезе отличен главен прокурор.
— По това спор няма. А, както виждам, нямате и конкуренти. Така че, ще помислите ли отново по нашия план да обявим кандидатурата тук в понеделник? Размислете. Ще поговорим отново утре на закуска. Доналд ще се върне в късния следобед, надявам се с получената от сенатора Търстън подкрепа и, сигурен съм, това ще е първото нещо, което ще иска да научи.
Лоуентол кимна и вдигна отново чаша.
— За предстоящия размисъл — каза той с усмивка.
— Не, сър. За победата.
На шестнайсетия етаж на Мирър тауърс холдинг компанията на Де Лароза „Интернако“ държеше постоянно нает апартамент за гости — красиво обзаведено жилище с копринени пердета на прозорците, които гледаха към града. За апартамента имаше два ключа. Единият се даваше на госта, другият се държеше от охраната. След като отпрати Лоуентол обратно в хотела му с частната си лимузина, Де Лароза взе асансьора до апартамента. Остана пред вратата, наострил слух в продължение на няколко минути, и после тихо пъхна ключа на охраната в бравата и отвори вратата.
Хауърд Бърнс стоеше пред прозорците с поглед зареян из студената мъгла, раздухвана от вятъра на града, омагьосан от гледката на светлините, напомняща за мъгливата прелест на калейдоскоп. Той чу как в бравата бе вкаран ключ и как вратата се отвори. Чашата вино звънна в ъгъла на стаята и като монета в ръката на фокусник на нейно място се появи „Уудсмън“ двайсет и втори калибър.
— Аз съм! — изкрещя Де Лароза, опрян на вратата.
Бърнс го изгледа с омраза и с треперещи ръце, докато показалецът му потръпваше на стоманения обръч пред спусъка. Остана така дълго време, а после бавно сгъна лакът и насочи оръжието си към тавана. Ръката му трепереше.
— За малко да отлетиш — кимна той към ръката си. — Да ми се провираш така откъм гърба, без да почукаш, без нищо, какво ти става? Да не си полудял?
— Мислех, че си заспал. Мислех, че след…
— Заспал? Кого се опитваш да преметнеш? Заспал. Като дрогиран съм, още летя някъде там високо в небето. Няма и час-два, откак отнесох главата на онази госпожичка. Как тъй ще мога да заспя?
— Извинявай. Не… не знаех…
— Хайде, нищо няма. Нали вечно някой ти е вършил черната работа. За да не си оцапаш чистите ръчички. По дяволите, гледай, разлял съм си виното заради теб. Няма да влизаш така откъм гърба ми!
— Добре, добре.
Бърнс отиде до бара и си наля още една чаша червено вино „Бертолучи“, пусна и едно кубче лед в него.
— Видях този цирк долу — каза той. — Хвърлих един поглед, като идвах насам.
Де Лароза влезе в стаята и затвори вратата след себе Избърса потта от челото си с опакото на ръката си.
— Заслужава си да се поизпотиш, след като вършиш такива идиотщини — каза Бърнс. — Трийсет години да се пазиш и сега изведнъж, ей така да влезеш в капана и сам да щракнеш вратата. Какво искаш, аз да ти сложа примката на врата ли?
— Вече няма никаква опасност. Чакам този момент от 45-а насам. Всички рискове са вече отстранени.
— Глупости.
— Чуй ме, Хауърд…
— Глупости. Очистих полковника в Хонконг, изникна Коригън. Очистих Коригън, дамата се появи. Сега и нея я няма. Кой е следващият, а? Кой е наред да изскочи от кутията? Все ще има някой някъде, който, като ти зърне лицето, да започне бавно-бавно да си припомня по нещо? Сега, ти ме чуй, партньоре. Живея така вече седем години. Ново име, нова работа, нов град. Трябваше да се откажа от всичко и да се преместя в Небраска. В Небраска, чуваш ли, за Бога? Там даже не приемат всички телевизионни канали, ако не ти е известно. Две години търсих, докато си намеря вратичка. И в цялата тази ситуация, докато федералните едва не ме хранеха с лъжичката в устата, всяка минута очаквах да се обърна и да видя някой зад себе си, някой от миналия си живот.
— За мен годините са трийсет — каза Де Лароза, — а не девет. И никой няма да ме познае. Вече дори не приличам на онзи мъж.
— Аз бих те познал на секундата, мой човек. Нито фалшивият ти акцент, нито червената ти брада, нито тлъстините ти могат да ме измамят — Бърнс отпи от виното си и после добави: — А сгафиш ли ти, с теб отивам и аз, това разбираш ли го добре?