— Няма никакъв шанс да открият връзката помежду ни.
— Нима? Ами онези китайци на лодката? Горилата, която ме взе с колата тази вечер? Охраната долу, когато влизах?
— Те нямат представа кой си.
— Но не са слепи, нали? Една снимка и „бум“! Вътре съм. А те ще ме намерят, в това можеш да си сигурен, без значение дали ще съм в Йокохама, Сингапур или чак на шибания Южен полюс, ако щеш. Стигне ли се дотам, ритам камбаната.
— Виж, ти сам си живял живота си и аз нищо не мога да направя. Аз живях друг живот. Какво вършиш си е твоя работа, какво правя аз — моя.
Бърнс обърна гръб на Де Лароза и пак се вторачи през прозореца.
— Тази Домино — започна той, — която опърлих сега, тя бе проститутка, нали?
— Проститутка, и то от най-висока класа.
— И нямаше ли сводник?
— Е, предполагам, нещо като…
— Значи е имала сводник, така. И този тип не е знаел нищо за Хочинс, така ли?
— Да. Никой не знаеше.
— Но той знае за теб! Знае, че си я познавал и може да ви свърже веднага. Само името ти им трябва и вече можеш да очакваш почукването на вратата.
— Няма да стане. Преди мен ще трябва да ги прати при мнозина други.
— Мамка му. Не знам да се смея ли, или да плача — каза Бърнс и погледна през рамо към Де Лароза. — Отдавна съм в този занаят, партньоре. По едно време дори имах няколко десетки пружини на свое разположение. Знаеш ли какво е „пружина“, Де Лароза? Стрелец. Чистач. Винаги навит като пружина и готов само при дума да действа. Много верни хора. Но станеше ли нужда някой от тях да замълчи, изходът винаги е бил само един.
— Все някога трябва да спрем да убиваме.
— И аз точно това казвам. Един си отива, на негово място идва друг, после трети. Край няма. Чистим сводника, идва някой друг. Защо не зарежеш тази идея с политиката? Защо не останеш в сянка? Твоето си е твое. Цялата тази власт. Парите. Приятелчетата там, горе. Така всичко ще провалиш. Ще ни убиеш и двамата.
— Що за мелодрама чувам от твоите уста, приятелю? Това е смехотворно.
— Не, чуваш опитът да говори — опит, какъвто ти нямаш и това ми изправя косите от страх.
— Хауърд, ти си в безопасност. Повярвай ми.
— Не, ти ми повярвай, защото отдавна я върша тази работа. Знам как действа системата. Трябва да ударим сводника. Твои хора трябва да го очистят, не мога все аз да действам, щото, както е тръгнало, ще трябва да затрия половината китайски народ. Но сводникът трябва да изчезне. Може и да не ти харесва, но, съжалявам. В случая и аз трябва да си пазя кожата.
— Готов си да го направиш отново? — каза Де Лароза, шокиран и смаян от думите на Бърнс.
Бърнс се усмихна. Наля си още една чаша вино и пак пусна в нея парче лед.
— На теб ти се струва адски трудно, май, а? Странна работа — той затвори очи, потопен в спомена за стаята, за това как главата й, осветена от лампата зад нея, беше идеална мишена. — Бях забравил колко е хубаво — каза той. Ръцете на Де Лароза се вцепениха. Бърнс продължи: — Така, отблизо, пак бях Доминик Скарди, а не някакво име, което дори не мога да запомня. На теб сигурно ти капе мед на сърцето, когато си мислиш за всичките хора под твой контрол, за парите, за властта си. Е, и при мен е така, драги. Защото и аз имам власт и я държа ей тук, в ръката си, в този проклет показалец я пазя. Аз произнасям присъдата. Да, ще живее. Не, заминава. Ти си мислиш, че това не е власт ли? Ела да го видиш в погледа им, момент преди да умрат. Ще ти кажа нещо, партньоре. Като се върнах тук, трябваше да си сменя бельото. Да. Изпразних се в гащите. Винаги го правя. А вземеш ли едно малко хапче, става още по-добре. Действа в две посоки. Държи те нащрек, рефлексът ти е като на пружина. Но с него и изпразването е много по-хубаво.
Той бръкна в джоба си, за да вземе другото червено дяволче. Пръстите му обходиха ъглите на хастара. Нямаше го. Къде можеше да е? И двете бяха там по-рано, в апартамента. Опита се да си спомни кога точно бе видял хапчето за последен път.
— Нещо не е наред ли? — запита Де Лароза. — Не мина ли всичко чисто тази вечер?
— „Не мина ли чисто“?! Имало ли е някога случай нещо в работата ми да не е наред?
— Не, честно мога да призная, че такъв случай няма.
— Но ти ми се струваш кахърен. Нещо май те разстройва всеки път, като приключим някоя акция, а?
— Не.
— Кого се опитваш да преметнеш, Виктор? Не си направен ти за коравия занаят. Както и да е, то и без това не е твоя работа, нали? Ти прави парите, аз ще разчиствам терена.
Де Лароза се обърна към вратата:
— Мисля, че е време да се връщам долу.
— Не искаш ли да ти разкажа за случката?
— Не бих казал.
— Бум, бум, ей така. Първият изстрел й отнесе лицето. Разбра го секунда преди да стане. Вторият я засече, докато падаше. На метър, метър и двайсет…