Господи, колко го мразя, помисли си Де Лароза. Той бе презрян нарий, машина за убиване, потънал в смърт и пропит с мирис на мърша.
— … бързо и точно. Не съм от тези, които измъчват хората, Вик. Не е в мой стил. Но в мига, преди да го натисна, тогава ми бе най-добре. В момента, когато ги виждаш как увисват някъде между рая и ада. Да не мислиш, че това не е власт?
— Предполагам, че е — каза Де Лароза.
Устните на Бърнс се опънаха в усмивка и оголиха жълтите му зъби. Внезапно в очите му пламна омраза.
— Знаеш ли, Вик, старче, като се връщах насам с този твой приятел, китаеца, си мислех как през всичките тези години все съм слушал каква голяма клечка си бил. Мозък — като море. Дърпаш конците, въртиш си игрите по целия свят. И почти ме бе накарал да повярвам в тези глупости, знаеш ли? Но, ако не бях аз, ти щеше да си едно нищо. Просто поредният глупак, който целува някъде нечий задник заради едното повишение и пет долара по-голяма заплата. И когато започваше да избелваш очи от страх, когато ти трябваше някой, който да натисне спусъка, винаги идваше да скимтиш при мен. Когато яйцето опираше в задника, кой вършеше мръсната работа? Аз. Не забравяй това.
— Никога не съм…
— Не ми отговаряй, приятелю. Просто имай си го като едно наум. А, и още нещо, момчето ми. На мястото имаше ченге.
— Ченге?
— Спокойно. Без паника. Бе някъде в блока. Не знам точно къде. Слезе отгоре, ей така, отникъде. Не разбрах точно как стана. Изстрелите не биха могли да се чуят на повече от пет метра. Но тоя долетя по стълбите над мен като прилеп от пещера.
— Сигурен ли си, че не бе охраната?
— Може и да е бил, но той каза нещо друго. Каза: „Полиция“. „Стой, полиция!“ Така каза. И не бе с униформа. Още не мога да разбера как стана. Но викаше и тичаше подире ми и трябваше да се изнеса по терасата. Бях заредил отново, когато този кучи син пак излезе. По едно време беше на три метра от мен. Младо момче с кожено яке и е някакво деветмилиметрово украшение в ръка. Само да се бе обърнал настрани, там пред мен, и бум, отнасяше го право в червата. Но той бързаше за някъде. Измъкнах се, без да ме забележи. Никой нищо не чу, никой нищо не видя, само тази свиня шибана.
Червеи запълзяха дълбоко в корема на Де Лароза. Параноята на Бърнс сега се прехвърли върху него, полази го и го задуши като под одеяло.
— Пачинко! се открива в понеделник вечер. Във вторник отлитат за Ванкувър с моя самолет. Същата нощ заминаваш за Йокохама. Не се притеснявай за сводника. Аз ще се погрижа за него.
— Заложи ли, както ти бях казал, на онзи кон?
— Десет хиляди на Далас.
— А маржът?
— Седем точки.
— Добре. Това вино започва да ме замайва. И недей да висиш на ключалката друг път.
— Няма — каза Де Лароза. Излезе от апартамента и веднага трябваше да се облегне на стената в коридора. Затвори очи. Дишаше тежко като човек, бягал отдавна по стръмен път.
15
Навън бе настанал часът на нощните птици и машината на Шарки се готвеше да пробие своите тунели в сърцето на мрака. Там, където се залагаше на черно тото, където незаконният хазарт цъфтеше — сред биячи, проститутки, наркотърговци и убийци — трябваше да се открият онези, които с морковче или с тояга да бъдат склонени да разкрият част от тайните си.
Времето. Времето работеше срещу Шарки и хората му. Часът бе подходящ, но първият ден вече преваляше. Защото, макар Фриско да бе вече с тях (в началото неохотно, а след откриването на отпечатъците ентусиазирано), всички разбираха, че преследването щеше да приключи със сбирката в понеделник сутринта. Повече време никой не можеше да изкопчи от него.
— И запомнете — каза им един стар, мъдър полицай, — никога не се доверявайте на типовете от улицата, които пеят колегите си. От тях трябва да се бяга като от прокажен. Дайте им една дума поверителна информация и след двайсет минути вече ще са я продали. Виж, ако са сгащени с пълни ръце, ако са на тясно, или имат нужда от помощ, тогава може и да им се доверите — за около трийсет секунди.
Въпросното старо и мъдро ченге бе Фриско, който работеше на принципа, че независимо от опита на хората си, никога не е излишно добрият съвет да се повтори.
Планът бе съставен в апартамента на Домино: Действай бързо, изрови каквото можеш, дори и ненужни на пръв поглед неща, и в седем сутринта — сбирка в ресторант „Маджестик грил“, за да се съберат парчетата от мозайката.
— И не си пилейте времето — каза Фриско. — Надушите ли следа, ако тръгне да се забатачва, зарежете я, насочете се другаде. Времето, времето ни е кът и не можем да го губим по празни капани. Да видим какво може да донесе една нощ ровене. Ако на сутринта никой не донесе нещо, най-добре ще е, смятам, да зарежем цялата тази работа.