— Ясно, загазил си, спор няма, но по този проблем, боя се, че нищо не мога да направя.
Лио се засмя:
— Не става дума за нея, а за брат й. Минал на червен светофар, сгащили го и открили два листа марихуана в колата. Било е само за него. Хлапакът не продава на никого.
— Две дози за лично ползване?
— Пуши я много, така е. На двайсет години е. На тази възраст знаеш как е. Нищо не се върши с мярка.
— Трябва да си поговориш по мъжки с момчето.
— Вече го направих. Работата е там, че са го обвинили, че търгува.
— Всичко над една доза, според закона, е за продан.
— Виж, момчето е чисто. Пък и аз, нали съм женен от няма и месец, искам да направя на жената нещо като закъснял сватбен подарък, разбираш ли?
— Малкият за първи път ли е вътре?
— Хванаха го с една малка шайка тук преди година. Десетина хлапаци продаваха евтини цигари, които докарали без данък от Северна Каролина. Я са успели да направят по двайсет долара, я — не.
— Не внимава този твой зет.
— Не е много умен.
— Добре. Имам едно приятелче в отдел „Наркотици“. Ще поговоря с него.
— Каквото можеш да направиш.
— Може да се съгласят на условна присъда. Шест месеца пробно навън, знаеш какво става, ако нагази лука пак, и две стотачки глоба.
— Става. Една условна присъда може да му се отрази добре. С глобата аз ще се оправя.
— Добре, Лио, значи сме квит. Обаждай се. И в следващите два дни се ослушвай по моята работа.
— Няма проблеми.
— И забрави, че си чувал нещо за Домино от мен или от когото и да е.
Лио вдигна вежди:
— Коя е пък тази Домино?
Остър, мразовит вятър дойде на мястото на дъжда, помитайки боклуците по канавките, докато Ливингстън кръстосваше тъмните улици. До него Шарки се бе вторачил в мрака през предното стъкло на колата, нападнат от демоните на своя кошмар — всичките десетки възможности, които, ако бе използвал, щяха да предотвратят смъртта на Домино. За краткото време, през което я бе видял, бяха говорили, бе слушал как тя се люби с друг; през тези няколко часа тя бе заела едно особено място в душата му, където никой дотогава не се бе настанявал. Знаеше, че всичко това е лудост. Но това бе факт, от който не можеше да избяга и това го измъчваше.
— Добре, де — каза Ливингстън след неколкоминутно мълчание, — какво толкова те яде отвътре?
Въпросът рязко върна Шарки към действителността.
— Всичко — каза той. — Цялата ситуация.
— Опитай се да мислиш за друго, приятелю.
— Да, трябва.
Обиколиха още един квартал в мълчание.
— Заседнала е като топка в корема ми, сякаш съм ял нещо лошо — каза Шарки. — Може и да съм пропуснал нещо.
— Инстинктът ти говори, така ли?
— Да, може би е така.
— Наистина те е шашнала май, а? — каза Ливингстън. — Сигурно си се питал, като какво ще е тази жена, която се купува за петстотин долара.
Шарки усети как настръхва. Не е така, искаше му се да каже, но като се сети как предната нощ я бе слушал да се люби и как се бе почувствал тогава, изведнъж му стана студено и той се сви в якето си.
— Да — каза той накрая. — Бях като шашнат.
— Отдавна съм в „Смута“, Шарк. Твърде отдавна. Виждал съм невероятни мадами от бранша. Изпращал съм някои и в моргата. И аз съм бил като шашнат. На всеки се е случвало по нещо такова. Искам да кажа, че нямаше да е естествено, ако човек не се замислеше за нещо такова като мъж.
— Не е само това.
— Ами какво? Говориш за дълг или някакви глупости от този род? Чуй ме, ти си ченге, не си Бог. И ти правиш грешки, както всеки друг жив човек. Работата е там, че при нас една чаша кафе, двеминутна дрямка или просто едно неточно предположение може да свърши трагично за някого. Или свикваш с това, или си хващаш пътя. От време на време ще ти се случи да направиш грешка, за която цял живот да си спомняш, но няма как, никой не е застрахован. Преди две години един мой приятел, Тибетс, си изгуби ключовия свидетел по делото. Държаха момчето под въоръжена охрана в къщата му на Хайланд Авеню и изведнъж нещо му става — страх като при потоп. Отива за малко до клозета и се обесва под душа. Тибетс е на пет крачки от него и гледа мача. Никога не успя да го преживее, започна да пие и след два месеца си пръсна черепа. И на кого помогна с това? Свидетелят вече го нямаше. Делото отиде по дяволите. Загубихме и едно добро ченге. За какво? Всички сме хора, скъпи. Забравиш ли това, ще загазиш.
— Ти ми напомняй за всеки случай.
— Добре. Но засега просто я забрави. Тя е мъртва. Амин. Сега ни трябва да решим къде да отидем, а не къде сме били. Нещо от мен?
— Каквото и да си намислил, готов съм.
— Тези мафиоти са обикновено луди по хазарта. Семейна черта. Мисля си дали този не си е намерил малко местни занимания. Черните салони не са толкова много в града и ако залага здраво, може и да го надушим.