— Отлично. Работата е там, че аз не знам и петдесет цента къде да заложа, ако се наложи.
— Познавам няколко букмейкъри. Първо ще проверя тихо при Уит Рамзи от отдела по хазарта, да разбера дали не е изникнал някой нов. Може и да им поизпразним джобовете.
— Да почваме тогава — каза Шарки. — Спри до онази телефонна кабина. Ти говори с Уит, аз ще се обадя на Барет да видим дали нещо не е излязло от лабораторията.
— Става.
Шарки трябваше да чака две минути, докато отговори нощният дежурен и още толкова, докато Джордж Барет се обади по телефона.
— Не съм събрал много, Шарки, но за хапчето, ти се оказа прав. Червено дяволче, и то от добрите. Седемдесет процента твърдо гориво и трийсет процента нитроглицерин.
Шарки свирна през зъби:
— Господи, това си е чист динамит!
— Напълно съм съгласен с теб по този въпрос. Нормален човек просто би обезумял от подобна доза. А този, който ги ползва, явно настоятелно кандидатства за мозъчен кръвоизлив.
— Друго, Джордж?
— Мога да добавя, че обикновено водят до силно пристрастяване. Не по-малко от две-три на ден.
— И само кипват лайната, така ли? Без медицинско предназначение.
— Не те разбрах.
— Не може да се очаква за такива хапчета човек да има рецепта, нали?
— Само ако докторът ти е маниакален убиец. Не, в аптека това няма да може да се намери. Чист наркотик. Точка.
— Джордж, печелиш. Нещо друго имаш ли?
— Не, сър. Едва съм започнал.
— Пак ще се чуем.
Шарки се върна в колата. След минута и Ливингстън бе при него.
— Излезе ли нещо?
— Да. Чувал ли си за червените дяволчета?
— За витаене из облаците.
— Точно. Само че с тях можеш да се изстреляш и в космоса. Нашият стрелец вероятно ги е използвал. А в такъв случай, според Барет, почти със сигурност е бил пристрастен.
— Тежко ни се пише, ако трябва да проверим всеки търговец в града, който се занимава с тази стока.
— Не съвсем. Не съм виждал червени дяволчета на улицата от повече от година насам. Прекалено са скъпи. Вървят по пет долара парчето.
— Господи, та това ти е тревата за цяла седмица.
— Пращат те на друго небе, преди да паднеш обратно. Работата е там, че вероятно са били специално поръчани. Това стеснява полето. Нещо при тебе излезе ли?
— Получих три имена. Рамзи казва, че ако не залага при тези тримата и работи на едро, значи работи по телефона някъде другаде. Единият от тези тримата го познавам. Израснахме заедно. С него няма да имам проблеми, затова нека започнем с другите двама, а старият Цип да го оставим за накрая.
— Цип?
— На гърба си има белег поне две педи дълъг. Като малък живях в опасен квартал.
— Добре, но нека завъртя още един телефон, преди да тръгнем.
Бен Колтър се бе прехранвал две години в държавния университет на щата Джорджия, свирейки „Тъжната моя любима“, „Едно преди път“ и други подобни класически творби за пийналите търговски пътници и застаряващите разведени дами в червено-черния плюшен салон на пиано бара „При Мона“. Бе успял да намрази тази работа с цялата си душа, след като всеки ден, шест дни в седмицата, над капака на пианото срещаше само два типа лица срещу себе си — пияни и отчаяни. В деня, когато получи дипломата си, той се закле, че никога повече няма да седне на пианото, дори и усамотен в собствения си дом. Светът бе казал сбогом на един от своите пианисти.
Раздялата на Бен с пианото все пак се оказа краткотрайна. След като служи шест месеца в канцеларията на полицейското управление и две години и три месеца като патрул, Колтър бе повишен в детектив трета степен и зачислен в отдел „Наркотици“ при капитан Върнън Огълсби. Огълсби бе добър полицай, но имаше една слабост. Не можеше да устоява на интригата. Тази му любов към драматичните ситуации в обстановка на секретност бе оставила отдела с по-малко от половината му щатен състав, тъй като всички други бяха внедрени под прикритие някъде навън. Въпреки това Огълсби само търсеше нов повод отново да прати някой от своите хора с фалшив паспорт да играе нова роля и колкото по-крещяща бе тя, толкова по-добре.
Колтър бе като дар Божи за Огълсби. Неговото пристигане в „Наркотиците“ извика на бял свят една от най-лудите идеи на капитана. Не бе писано на младия полицай да се прости с музикалното си минало. Сега той трябваше да събере трио, а капитанът щеше да уреди групата да свири в „Арборетум“, един от най-популярните централни барове, докато Колтър навлезе в каналите на наркотрафика за по-висшите слоеве между по-ритмичните суинг композиции.