Четири седмици по-късно, един ужасен Бен Колтър се качи на сцената като водач на Ред Колтър Трио в компанията на един набързо набеден за барабанист тийнейджър, който се мислеше за велик, и един китарист, който, както собственикът на бара веднъж отбеляза, би произвел по-добри звуци, скубейки плевели в градината, вместо струните на китарата.
Въпреки това триото успя да пожъне скромен успех, а Бен Колтър, за свое успокоение, най-после намери и една от страничните радости в живота на музиканта: плътта. Дамите в бара бяха млади, с освободени нрави и сред най-красивите в града. Рядко минаваше нощ без латентният нагон на някоя от представителките на нежния пол да не я положи по гръб пред Колтър. Винаги опитваха по малко колумбийска трева, а понякога смръкваха и поделена порция кокаин. Бен извиняваше тези си криввания от правия път като част от занаята, докато една нощ изпита и първия истински шок от амилнитрата, като по-късно описа последвалия оргазъм като изригването на Везувий, съчетано със земетресението в Сан Франсиско.
Пак в рамките на новия си занаят Колтър стана и експерт по модните тенденции в нашумелите пози и използваните наркотици — пушене с наргиле, китайски хапчета, смъркане на кокаин — изобщо във всичко, което се практикуваше, за да се стимулират креватните усещания, а еднократната изневяра да се направи по-привлекателна и не тъй неловка. Наред с това той попълваше с все нови и нови имена един впечатляващо дълъг списък от наркотърговци за висшите слоеве в града — тези, които намираха клиентите си в препълнения бар „Арборетум“ и доставяха своите „космически цигари“ или „бонбони на мечтите“ в част от онези мерцедеси, корвети и кадилаци, които пълнеха паркинга всяка нощ.
Точно тази петъчна вечер Колтър се чувстваше голям късметлия. Млада дама в тясно черно трико, с цип, спуснат почти до пъпа и пращящ под напора на изумителни природни дадености, бе седнала точно под подиума на оркестъра и от близо час бе впила поглед в Колтър, без дори да премигне.
Колтър бе вече възбуден. Бе и окуражен от компанията й — някакъв устат тип над трийсет и пет, който очевидно си мислеше, че е още на студентски купон. Габаритите му говореха, че е играл или защитник, или нападател в отбор по американски футбол, макар че това, което някога е било мускули, отдавна да бе омекнало в тлъстини. Вече час той прославяше добродетелите на „Орлите“ от университета Обърн, като в същото време обръщаше бутилките будвайзер една след друга, поглъщайки съдържанието им с по едно дълго и ужасяващо грухтене, докато накрая бирата си каза своето. Орелът от Обърн се надигна от стола с лице лилаво като одеждите на епископ и несигурно се запъти към мъжката тоалетна.
Сега е моментът за удара, помисли си Колтър и внезапно сложи точка на поредната си импровизация върху „Вземи влака“, оставяйки двамата си колеги безнадеждно объркани по средата на следващия акорд. Колтър едва бе скочил от подиума, когато един от сервитьорите му подаде бележка.
— Човекът каза, че било спешно — каза сервитьорът.
На бележката пише: „Шарки, Т 9291423“.
„Т“ означава просто, че трябва да говорят от телефонна кабина, а повикването бе наистина спешно.
Колтър се усмихна на дамата с трикото, смигна й и излезе бързо от бара към уличните телефони.
Шарки отговори при първото позвъняване.
— Шарки?
— Да, ти ли си, Бен?
— Че кой друг, човече. Как я караш?
— Имал съм и по-добри дни.
— Чух как те е подредил Прилепа, задето си видял сметката на Мери Асото. Тъпакът си е тъпак. Лично аз, Шарк, си мисля, че с теб изгубихме най-добрия си човек на улицата.
— Благодаря ти, Бен. Ти как я караш?
Бен обаче вече не слушаше. Момичето с трикото се бе навело и говореше нещо на своята приятелка на масата.
Сега ще дойде насам, помисли си Колтър. Знам, че ще тръгне насам. Трябва да избягам от телефона.
— Какво казваш? Тук е адски шумно.
— Ти как си?
— А, добре, бивам. Старата песен.
Тя се изправи. Погледна към него. Капка пот изскочи на челото на Колтър точно между веждите му.
— Бен, трябва ми малко помощ.
— Казвай, имаш я.
Тя идваше.
— Кога за последен път си видял червени дяволчета на улицата?
— Червени дяволчета — повтори Бен и после се заобръща трескаво във всички посоки, уплашен, че някой може да го е чул. — По дяволите! Никой вече не купува червени дяволчета. Кой ще ти даде пет камъка за парче, когато има свястна дрога и за по два?
Тя вече се бе понесла с пълен напред към него, като яхта с издути платна. Трябваше да свършва с телефона. Потта вече се стичаше по носа му.
— Търся човек, който да е купил сериозно количество дяволчета от твоята територия през последните две-три седмици.