— „Том Суифт и неговият електрически анихилатор“ — чия е тази? — попита тя. — Трябва ли да позная?
И изсумтя, и му подаде книгата.
Привечер всички книги, чинии, дрехи и бельо бяха събрани — едно тук, едно там, четири тук, четири там, десет тук, десет там. Замаяна от броенето, Лена Ауфман трябваше да седне.
— Добре — изпъшка тя. — Преди да си тръгна, Лио, докажи ми, че не ти си виновникът за кошмарите на невинните ти синове!
Лио Ауфман мълчаливо изведе жена си в здрача. Тя застана пред високата осем стъпки оранжева кутия.
— Това ли е щастието? — попита тя. — Кое копче трябва да натисна, за да стана преизпълнена с радост, благодарна, задоволена и много признателна?
Децата се бяха събрали около тях.
— Мамо, недей! — възкликна Сол.
— Трябва да знам за какво крещя, Сол. — Тя влезе в машината, настани се и погледна съпруга си, поклати глава. — Не аз имам нужда от това, а ти с разбитите си нерви и навика да викаш за щяло и нещяло.
Лио затвори вратата и викна на невидимата си жена:
— Натисни копчето!
Чу се щракане. Машината трепна леко, като някакво огромно спящо куче.
— Татко! — обади се разтревоженият Сол.
— Чуйте! — рече Лио Ауфман.
Отначало нямаше нищо, само вибрирането на машината от въртенето на разни тайнствени зъбци и колелца.
— Мама добре ли е? — попита Наоми.
— Добре ли? Отлично е! Ето сега… ето!
От машината се чуха възклицанията на Лена Ауфман.
— О!… Ах!… Леле!… Париж! — И малко по-късно: — Лондон! А ето го Рим! Пирамидите! Сфинксът!
— Сфинксът, чувате ли, деца? — прошепна Лио Ауфман и се разсмя.
— Парфюм! — изненадано извика Лена Ауфман.
Някъде грамофон тихо засвири „Синият Дунав“.
— Музика! Танцувам!
— Само си мисли, че танцува — сподели със света Лио Ауфман.
— Изумително! — възкликна невидимата жена.
Лио Ауфман се изчерви.
— Каква съпричастна съпруга.
И тогава Лена Ауфман заплака в Машината за щастие.
Усмивката на изобретателя изчезна.
— Тя плаче — каза Наоми.
— Не може да бъде!
— Наистина плаче — потвърди Сол.
— Тя просто не може да плаче! — Като примигваше изненадано, Лио Ауфман долепи ухо до машината. — Но… да… като бебе…
Отвори вратата.
— Чакай. — Жена му седеше и по бузите й се стичаха сълзи. — Остави ме да довърша. — И поплака още малко.
Поразеният Лио Ауфман се обърна към машината.
— О, това е най-тъжното нещо на света! — изплака жена му. — Чувствам се ужасно, отвратително… — Излезе навън. — Отначало беше Париж…
— Че какво му е лошото на Париж?
— Не съм си и помисляла, че някога в живота си ще посетя Париж. А сега ме накара да си мисля за него. Париж! Изведнъж ми се прииска да съм в Париж, а знам, че не съм!
— Машината е почти толкова добра…
— Не. Седях вътре в нея и знаех. Знаех, че не е истина!
— Спри да плачеш.
Тя го погледна с големите си тъмни очи, пълни със сълзи.
— Накара ме да танцувам. Не сме танцували от двайсет години.
— Утре вечер ще те заведа на танци!
— Не, не! Не е важно, не би трябвало да е важно. Но твоята машина твърди, че е! И аз вярвам! Ще ми мине, Лио, само да се наплача.
— Какво друго?
— Какво друго ли? Машината казва: ти си млада. А аз не съм. Тя все лъже, тази Машина за тъга!
— Защо за тъга?
Жена му вече се бе поуспокоила.
— Лио, грешката ти е, че си забравил — някога, рано или късно, всички трябва да излезем от това нещо и да се върнем при мръсните чинии и неоправените легла. Докато си там вътре, ясно — залезът продължава едва ли не вечно, въздухът ухае прекрасно, температурата е чудесна. Всички неща, които искаш да продължават и продължават. А навън децата чакат обяда си, трябва да се шият копчета. А и да бъдем честни, Лио — колко дълго можеш да гледаш един залез? И кой би поискал залезът да продължава тъй дълго? Кому е притрябвала идеална температура? Трябва ли въздухът винаги да мирише на хубаво? Та нали след известно време никой няма да обръща внимание? По-добре е залез за минута-две. А след това — нещо друго. Хората са така устроени, Лио. Как си могъл да забравиш?
— Нима съм забравил?
— Винаги сме харесвали залезите, защото се случват веднъж дневно и отминават.
— Но, Лена, именно това е тъжното.
— Не. Ако залезът продължаваше и на нас ни писнеше от него, тогава щеше да е наистина тъжно. Така че си направил две неща, които изобщо не е трябвало да ги има. Направил си бързите неща да стават бавно. И си докарал в задния ни двор далечни неща, на които не им е тук мястото. Те могат само да ти кажат — не, Лена Ауфман, ти никога няма да пътуваш, никога няма да видиш Париж! И никога няма да стъпиш в Рим. Но пък аз винаги съм го знаела, така че защо е нужно да ми се натяква? По-добре да забравиш и да продължиш нататък, Лио, не съм ли права?