Огледа се. Светът беше пълен със статуи, досущ като него навремето. Толкова много хора вече не могат да помръднат, не знаят дори как да започнат да се движат в която и да било посока, назад, напред, нагоре или надолу, защото животът ги е жилил, хапал, зашеметявал и блъскал, докато изпаднат в мраморно мълчание. А щом не могат да се движат, някой трябва да го прави вместо тях. Ти, Пиетро, трябва да се движиш. А и така не се налага да поглеждаш назад към онова, което беше, към случилото се с теб и към статуята, в която се бе превърнал. Така че продължавай да тичаш и се мъчи всякак да наваксаш за всички онези със здрави крака, които са забравили как се тича. Тичай сред застиналите паметници с хляб и цветя. Може би ще се раздвижат колкото да се наведат, да докоснат цветята, да сложат парченце хляб в пресъхналите си уста. А ако викаш и пееш, може някой ден дори да заговорят, а накрая и да допеят песента с теб. Хей! — викаш ти, пееш и танцуваш и може би от твоя танц краката им ще изпукат, ще се размърдат и затреперят, а може би някой далечен ден заради твоя танц и те, сами в стаите си, ще затанцуват в огледалото на собствените си души. Не забравяй — навремето и ти беше изсечен от лед и камък като тях, готов да бъдеш изложен на показ в стъклена витрина. Но тогава изкрещя и запя вътре в себе си, а едното ти око примигна! Сетне и другото! После пое дъх и извика гръмко: „Живот“, размърда пръст и крак и полетя обратно в експлозията на живота!
Оттогава да си спирал да тичаш?
Нито за миг.
Сега изтича в някакъв жилищен дом и остави бели бутилки мляко край непознати врати. Спря при сляп просяк на забързана улица и внимателно сложи сгъната банкнота във вдигнатата му чашка — толкова тихо, че дори пръстите-антени на стареца не усетиха дара. Пиетро продължи да тича нататък. Вино в чашата, а той не знае… ха!… но после ще пие! И както тичаше с кучетата, с пърхащите по раменете му птици и подрънкващите звънчета по ризата, той остави цветя пред вратата на старата вдовица Виланазул, а после спря край топлата витрина на хлебарницата.
Собственичката го видя, махна и излезе на прага с гореща поничка в ръка.
— Приятелю — рече тя, — де да имах твоята енергия.
— Мадам — призна той, захапа поничката и кимна с благодарност, — само духът ми позволява да пея! Защото е над материята! — Целуна ръката й. — Сбогом.
Докосна алпийската си шапка, направи още няколко танцови стъпки и внезапно се строполи.
— Трябва да останете в болницата за ден-два.
— Не. На себе си съм. И не можете да ме вкарате в болница, освен ако не се съглася — рече Пиетро. — Трябва да се прибирам. Чакат ме.
— Добре — отвърна докторът.
Пиетро извади изрезките от джоба си.
— Вижте. Снимки от съда, заедно с любимците ми. Кучетата ми тук ли са? — с внезапна тревога извика той и се огледа загрижено.
— Да.
Кучетата шаваха и скимтяха под леглото. Папагалчетата кълвяха доктора всеки път щом ръката му посегнеше към гърдите на Пиетро.
Докторът прочете изрезките.
— Хей, бива си ги.
— Пях за съдията, не можеха да ме спрат! — рече Пиетро със затворени очи, наслаждавайки се на суматохата, на бръмченето, на оживлението. Главата му се клатушкаше леко. Потта се лееше по лицето му, размазваше грима, черните сажди се спуснаха в тънки струйки от веждите му, разкривайки белите косми. Ярките му бузи потекоха на ручейчета, оставяйки след себе си бледа кожа. Докторът попи розовото с памуче.
— Пристигнахме! — обади се шофьорът.
— Колко е часът? — Докато задните врати на линейката се отваряха, Пиетро хвана доктора за китката и погледна златния му часовник. — Пет и половина! Нямам много време. Всеки момент ще дойдат!
— По-спокойно. Добре ли сте? — Докторът му помогна да запази равновесие на хлъзгавата улица пред Яслата.
— Чудесно — смигна му Пиетро и го ощипа по ръката. — Благодаря ви.
Линейката си замина, а той отключи Яслата и топлите миризми на животните се смесиха около него. Други рошави кучета скочиха да го лизнат. Гъските се заклатушкаха към него и закълваха глезените му, докато не го накараха да затанцува от болка, след което се отдалечиха победоносно, крякайки като клаксони.
Погледна пустата улица. Всеки момент, да, всеки момент. Взе неразделките от стойките им. Излезе в притъмнелия двор.
— Госпожо Гутиерес!
Когато тя закри с туловището си луната, Пиетро постави птичките в тлъстите й ръце.
— За вас, госпожо Гутиерес!
— Какво? — Тя примижа към нещата в ръцете си, като ги обръщаше. — Какво?
— Грижете се добре за тях! — каза той. — Хранете ги и ще ви пеят!