— Какво да правя с това? — зачуди се тя. Погледна небето, него, птичките. — Ох, моля ви. — Беше като в небрано лозе.
Пиетро я потупа по ръката.
— Знам, че ще бъдете добра с тях.
Задната врата на Яслата се затръшна.
През следващия час даде едната от гъските на господин Гомес, втората на Фелипе Диас и третата на госпожа Флориана. Един папагал отиде у господин Браун, бакалина по-нагоре по улицата. А кучетата, едно по едно и с голяма мъка, раздаде на минаващите деца.
В седем и половина се появи кола и направи две обиколки на квартала, преди да спре. Най-накрая г-н Тифани се появи на прага и надникна вътре.
— Виж ти — рече той. — Виждам, че се отървавате от тях. Половината ги няма, а? Ще ви дам още един час, щом съдействате. Така ви искам.
— Не — каза г-н Пиетро, загледан в празните кафези. — Повече няма да давам.
— О, чакайте малко — рече Тифани. — Нали не искате да идете в затвора заради няколкото останали животинки. Нека моите момчета ви помогнат да ги изкарате…
— Затворете ме! — отсече Пиетро. — Готов съм!
Наведе се и взе под мишница фонографа си. Огледа се в напуканото огледало. Саждите бяха отново на мястото си, белите косми бяха изчезнали. Огледалото се носеше в пространството, горещо, изкривено. Той започваше да се рее, краката му едва докосваха пода. Беше трескав, езикът му изведнъж стана дебел. Чу се да казва:
— Да вървим.
Тифани разпери ръце, сякаш да му препречи пътя. Пиетро се наведе, като се олюляваше. Последният лъскав кафяв дакел се сви в ръката му като малка мека гума, розовото му езиче го ближеше.
— Не можете да вземете кучето — невярващо рече Тифани.
— Дори до управлението ли? Само за из път? — попита Пиетро. Вече се чувстваше уморен. Умората беше във всеки пръст, във всеки крайник, в цялото тяло, в главата.
— Добре — отстъпи Тифани. — Господи, само правите нещата по-трудни.
Пиетро излезе от магазинчето с куче и фонограф под мишница. Тифани взе ключа.
— Ще разчистим животните по-късно — каза той.
— Благодаря, че не го правите, докато съм тук — отвърна Пиетро.
— Ох, за Бога — промърмори Тифани.
Всички бяха излезли на улицата и гледаха. Пиетро разтръска кучето към тях като човек, който току-що е спечелил битка и тържествува.
— Сбогом, сбогом! Не знам накъде отивам, но вървя по пътя си! Това е един много болен човек. Но ще се върна! Тръгвам!
Разсмя се и махна с ръка.
Качиха се в полицейската кола. Пиетро остави кучето до себе си и нагласи фонографа в скута си. Нави го и постави иглата. Той засвири „Приказки от Виенската гора“, докато колата се отдалечаваше.
От двете страни на Яслата нощта беше тиха в един след полунощ, спокойна в два, смълчана в три и така оглушително безмълвна в четири, че всички съседи примигнаха, надигнаха се в леглата си и се заслушаха.