Керъл разбра, че също е на пода, до своя прекатурен стол. Не помнеше да е падала.
Луминесцентните тръби премигнаха и загаснаха окончателно.
Тя лежеше по корем, с буза, притисната върху пода, и гледаше ужасена стъклените отломки и разпилените върху килима кленови листа. Светкавиците продължаваха да пронизват бурното небе, вятърът засвистя през строшения прозорец, пое във вихъра си някои от откъснатите листа и ги завъртя в лудешки танц на дервиши; придружена от какофоничната музика на бурята, тази вихрушка се понесе из стаята към редицата от зелени картотечни шкафове. Някакъв календар размаха януари и декември като криле, отлетя от стената и започна да пикира из офиса, спускаше се надолу и подхвърчаше нагоре, сякаш беше прилеп. Две картини също опитаха да се освободят от телените си окачалки и затракаха върху стената. Въздухът се изпълни с хартийки — бланки, формуляри, малки листи от бележник, бюлетини, един вестник — всички те шумоляха и подскачаха насам-натам, извисяваха се, политаха надолу, събираха се на купчинки и се плъзгаха по пода със змийско съскане.
Керъл имаше особеното чувство, че не всички движения в стаята са резултат на вятъра, че някои от тях са причинени от нечие… присъствие. Нещо заплашително. Зъл полтъргайст. Като че ли в офиса вилнееха демонични сили, напрягаха окултните си мускули, събаряха всичко от стените и за миг приемаха веществена форма в тяло, изградено само от листа и смачкана вестникарска хартия.
Това беше налудничава идея, в обикновени условия такава мисъл изобщо не можеше да й мине през ума. Тя беше изненадана и объркана от тръпката на някакъв суеверен страх, завладял нейното тяло.
Отново блесна светкавица. И още един път.
Като трепна от болезнено силния звук и се запита дали светкавиците могат да влизат в стая през отворен прозорец, тя покри глава с дланите си — може би щяха да я защитят поне малко.
Сърцето й биеше силно, а устата й бе пресъхнала.
Помисли за Пол и сърцето й затуптя още по-лудо. Той беше оттатък, до прозорците, зад другия край на бюрото, под клоните на кленовото дърво и тя не можеше да го види. Не мислеше, че е загинал. Той не попадна в траекторията на падащото дърво. Но можеше да е умрял О’Брайън, да, зависи как точно по-малкият клон го е ударил по главата и дали е имал късмет или не, защото някое малко, заострено клонче можеше да се забие в окото и оттам — в мозъка му, след като неговите очила излетяха, но Пол сигурно беше жив. Сигурно. И все пак можеше да е сериозно ранен, да кърви…
Керъл започна да се изправя на ръце и крака, бързаше да намери Пол и да му окаже първата помощ, от която той сигурно имаше нужда. Но точно пред сградата проехтя още една ослепителна гръмотевица, раздиращ ушите гръм, и отново страхът превърна мускулите й в мокри парцали. Дори нямаше сили да пълзи, беше вбесена от слабостта си, защото винаги се бе гордяла със своята сила, упоритост и несъкрушима сила на волята. Стовари се пак на пода, проклинайки себе си.
Нещо се опитва да ни попречи за осиновяването на дете.
Тази невероятна мисъл проблесна в ума й със същата студена, груба сила, както предишното предупреждение за опасността от прозореца, което тя почувства само миг преди невъзможната поредица от гръмотевици да взриви двора.
Нещо се опитва да ни попречи за осиновяването на дете.
Не. Това е смешно. И бурята, и светкавиците — та те не са нищо повече от природни явления. Не е възможно да са били насочени срещу господин О’Брайън само защото той се опитва да им помогне за осиновяването на дете. Абсурд.