„А, така ли?“, помисли си тя, когато оглушителният гръм и сатанинската светлина на бурята изпълниха стаята. „Природни явления, а? Виждала ли си друг път гръмотевица като тази!“
Тя простря ръце върху пода, трепереща, студена — не бе изпитвала по-силен страх от времето, когато беше малко момиче. Опитваше се да си внуши, че се страхува просто от светкавиците, защото това е нормален, смислен страх, но знаеше, че лъже себе си. Не само светкавиците я ужасяваха. Всъщност, най-малко те. В стаята имаше и нещо друго, нещо неопределимо, безформено и без име, и самото му присъствие, каквото и пъклено изчадие да бе то, натискаше някъде вътре в нея, в примитивното и подсъзнателното, копчето за паника; този страх беше атавистичен, инстинктивен.
Въртящият се дервиш от литнали листа и хартии се понесе по пода право към нея. Беше голям вихър: колона, широка около два и висока пет-шест фута, съставена от стотина или повече най-различни неща. Спря съвсем близо и започна да се огъва, надига, свисти, да променя формата си, блестейки с тъмно-сребърен оттенък в бляскащата светлина на бурята, и тя се почувства застрашена от него. Когато вдигна поглед към вихрушката, й мина налудничавата мисъл, че вижда как и вихрушката я наблюдава отгоре. След секунда тя се премести няколко стъпки вляво, върна се пак, спря отново отпред, поколеба се, после се втурна бързо надясно, но се върна още един път и се надвеси над нея, като че ли не можеше да реши дали да се нахвърли върху й за да я разкъса на парченца и да я всмуче заедно с листите, страниците от вестник, пликовете за писма и останалите отпадъци, чрез които добиваше плът.
„Това не е нищо друго освен вихрушка от безжизнени боклуци!“, каза си тя ядосано.
Оформеният от вятър фантом се отдалечи от нея.
„Виждаш ли?“ — помисли тя самопрезрително. „Само безжизнени боклуци. Какво ми става? Разсъдъка си ли губя?“
Припомни си старата аксиома, която трябваше да успокоява в подобни моменти: ако мислиш, че полудяваш, значи си съвсем нормален, защото лунатикът никога не се съмнява в нормалността си. Като психиатър тя знаеше, че тази стара мъдрост представя съвсем опростено сложни психологически принципи, но в същността си е вярна. Следователно, тя беше с всичкия си.
И все пак онази ужасяваща, безумна мисъл я споходи отново неканена, нежелана: Нещо се опитва да ни попречи за осиновяването на дете. Ако бъркотията около нея не бе дело на природата, то какво тогава? Трябваше ли да повярва, че светкавицата е пратена от някого със съзнателното намерение да превърне господин О’Брайън в пушеща купчина овъглено месо? Със сигурност това беше пълна глупост. Кой беше този, който може да използва светкавиците, като че ли са пистолети? Бог? Не бе възможно Бог да седи на небето и да се прицелва в господин О’Брайън, сипейки към него огън и жупел просто за да провали процедурата за осиновяване на дете от Керъл и Пол Трейси. Дяволът? Низвергващ пламъци по горкия господин О’Брайън от дълбините на Ада? Това пък е съвсем откачено. Господи!
Тя дори не беше убедена, че вярва в Бог, но определено знаеше, че не вярва в Дявола.
Пръсна се още едно стъкло и я посипа със стъклен дъжд.
Тогава светкавиците спряха.
Гръмотевичният шум намаля до тих пукот, заглъхвайки като звука на отминаващ товарен влак.
Вонеше на озон. Вятърът още свистеше в строшените прозорци, на явно не със силата само отпреди момент, защото вихрушките от листа и хартии се спуснаха върху пода, останаха там на купчинки и само леко се поклащаха и пърхаха, като че ли бяха изморени.
Нещо…
Нещо…
Нещо се опитва да ни попречи за…
Тя отстрани, тази нежелана мисъл, сякаш спираше кръвта от шуртяща артерия. По дяволите, все пак беше образована жена. Гордееше се със своята уравновесеност и здрав разум. Тя не можеше да си позволи някакви разстройващи, ненормални и напълно суеверни страхове.
Отвратително време — това беше обяснението за светкавиците. Просто отвратителното време. Човек може да прочете подобни неща във вестниците твърде често. Половининчов сняг в Бевърли Хилс. Двайсет и осем градусова горещина по средата на иначе студената зима в Минесота. Кратък дъжд от явно безоблачното и синьо небе. Въпреки че гръмотевични удари с такава сила и честота несъмнено са рядко явление, сигурно това се е случвало и друг път — някъде и някога — и то неведнъж. Разбира се, че се е случвало. Всъщност, достатъчно е да отвориш една от онези популярни книжки, в които авторите събират всевъзможни световни рекорди, да намериш главата за природни явления и ако потърсиш в раздела „Гръмотевични удари“, е много вероятно да откриеш впечатляващ списък от множество други верижни светкавици, пред които тази ще бледнее. Отвратително време. И нищо друго. Това е всичко. Нищо по-особено, нищо по-лошо.